Страницата на Иво Иванов, Канзас - Съдба на име Джаклин
Sunday, 2016-12-11, 6:06 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Съдба на име Джаклин | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Внимание, ще се отвори в нов прозорец. ПДФПечатЕ-мейл

Array Никога няма да научим точно кога и в кой ден, но в даден момент, преди 10-15 години, човек чието име също никога няма да научим е закачил една особена снимка на една особена стена в Ню Йорк Сити. Тази странен фотоплакат, поставен в скромна рамка е причина за днешната статия.

Но нека първо ви върна 110 години назад, за да ви разкажа за неочакваната смърт на Чарлз Френсис Коглан. Роден и израснал в малко рибарско селище на канадския остров Принс Едвард Айлънд, Чарлз обичал суровата северна красота на своя край и дори приветствал с радост лютите виелици пристигащи яростно директно от арктическия кръг. През 1899 година обаче Коглан се озовал по работа в Галвестън, Тексас – на самия ръб на Мексиканския залив сред палми, изцеждаща влага и субтропически климат. За нещастие, сърцето на канадеца решило да спре завинаги точно там, в далечния американски юг, на цели 5000 километра от любимото му рибарско селце, където живеели всички хора които познавал и обичал. Чарлз бил погребан в масивен ковчег и положен в малък гранитен мавзолей в тексаско гробище.

Спомних си инстинктивно историята на Коглан, въпреки че и аз не съм съвсем сигурен че проумявам напълно връзката между неговата смърт и лъчезарното момиче, за което искам да ви разкажа. Името и е Джаклин Мърфи и въпреки, че в момента изглежда усмихната и щастлива като всяко друго дете, преди няколко години ситуацията е била отчайваща. Един родител никога не бива да чува името на детето си и израза "злокачествен тумор в мозъка” в рамките на едно и също изречение. Но точно това е сполетяло горкия Денис Мърфи през Март 2004. "Дадоха и 30% шанс да оживее” – спомня си с навлажнени очи бащата – "Не знаех какво да и кажа. Как да я успокоя при условие, че самият аз бях съсипан?”

Рискована, шестчасова операция на мозъка отстранява тумора, но това е само началото. Ракът е толкова масивен и с такъв голям потенциал за метастази, че се налагат опасни серии от радиационна и химиотерапии. Крехкото, девет годишно телце на момичето е съсипано. Панкреасът и е почти унищожен и животът и виси на косъм. Някога гъстата и, красива коса окапва напълно, което в емоционално отношение е съкрушително за едно момиче. "За да повдигна малко духа и, я помолих да остриже до кожа с машинка и моята коса” – спомня си всеотдайният баща – "но и това не помогна особено”. "Всеки ден бяхме в детския раков център на деветия етаж в болницата Слоун Кетеринг в Манхатън” – казва Денис с въздишка и очите му отново се навлажняват, спомняйки си за многобройните изтерзани от болестта деца "Охх, деветият етаж…Деветият етаж на Слоун Кетеринг е най-тъжното място на света.”


Веднъж момичето забелязва голяма, цветна снимка закачена в дългия коридор на болницата, по пътя към кабинета за химиотерапия. В преден план е 20-ина годишна състезателка по лакрос, скочила в прегръдките на своя съотборничка. Момичето явно е уловено от фотографа само миг след като е отбелязало гол. Лицето и е озарено от триумфален вик и щастлива еуфория, а от всяка клетка на тялото и сякаш блика неистова енергия. Скокът и в обятията на съотборничката е разпилял стегнатата и опашка в пищен, кестеняв фонтан от коси. В снимката има толкова живот и настроение, че човек получава усещането, че момичето всеки момент ще се откъсне от фотохартията за да навлезе с вик в тъжната тишина на болницата. Денис забелязва, че дъщеря му винаги се вглежда замечтана в снимката.

"Всеки Божи ден в продължение на месеци минавахме покрай снимката и всеки Божи ден казвах на Джаклин: "Някои ден и ти ще бъдеш толкова силна и щастлива. Някой ден и ти ще играеш като тях”. Денис решава да направи нещо за дъщеря си и се свързва с позната, която на свой ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в Университета Нортуестърн в близост до Чикаго. Треньорката на име Кели Хилър се оказва истински ангел-спасител, и ръководен от добрината и ентусиазмът и, отборът на Нортуестърн буквално осиновява болното дете. Веднага му пращат колет с малки подаръци, снимки и автографи от играчите. Въпреки, че е на повече от 1000 километра, Кели намира начин да запознае целия си отбор с момичето. Всяка една от състезателките става нещо като нейна по-голяма сестра. Треньорката разбира колко е важно едно дете в такава ситуация да не се чувства изоставено и само и поощрява състезателките си да и пращат смс-и, имейли, картички и писма.

"Трудно е да опиша какъв ефект имаше тяхното приятелство върху мене” – спомня си Джаклин – "Те ми вдъхваха сили и болката сякаш изчезваше." Кели Хилър дори дава два "спешни” телефонни номера на бащата, на които да може да звъни във всеки момент и да поиска състезателка да се свърже с дъщеря му, ако тя не се чувства добре. "Обикновено пращаха простички смс-и като: Бъди силна! Ние мислим и се молим за теб! Или просто: какво ще кажеш за вчерашния "Музикален идол?”

Малко по малко Джаклин започва да оздравява, остатъците от тумора да се стопяват. Но и още нещо започва да се случва с учудваща постоянност в обратна посока: Нортуестърн започва да печели…непрекъснато. Лакросът е изключително популярен спорт в Америка. Конкуренцията в университетското първенство е страхотна и включва хиляди състезателки и 88 отбора в първа дивизия. Бивш Олимпийски спорт, лакросът е сложна смесица от хокей на трева, баскетбол и футбол. Но исторически, този древен спорт винаги е бил доминиран от отбори разположени на Източния бряг. Нортуестърн никога не бе печелил нищо, докато не се сдоби с новия си талисман – крехката, болна от рак Джаклин.


Отборът стигна чак до финала срещу Вирджиния с 21 победи и нула загуби! Въпреки това, техния богат на традиции съперник бе сочен за абсолютен фаворит. В пълно противоречие с препоръките на докторите, родителите на момичето я завеждат в Мериленд за да присъства на финала. На полувремето Нортуестърн пада с 8:7 и Джеклин е поканена за интервю в коментаторската кабина. На въпроса какъв ще бъде крайният резултат момичето отговаря категорично: 13 на10 за Нортуестърн! Малко по-късно, отборът действително изумява специалистите, грабвайки първата титла в историята си. Крайният резултат? 13:10, разбира се! Опиянени от щастие, състезателките откриват детето на трибуните, грабват го и го понасят върху раменете си по игрището. Кели Хилър пък е наградена с титлата треньор на годината.


Но това не е всичко. Нортуестърн стават шампионки и следващата година….и по-следващата…и по-следващата…и по-следващата! Всъщност откакто се срещнаха с Джаклин, Нортуестърн не са губили шампионат и се превърнаха в най-голямата династия в този спорт! Тази пролет отборът грабна петата си поредна титла и на този етап на "талисмана” Джаклин просто не и е разрешено да не присъства на финал. Момичето от своя страна е в изненадващо добро състояние. Ракът е в ремисия, а Джаклин изглежда здрава и лъчезарна като всяко друго 14 годишно момиче. Дори играе лакрос в гимназията и се надява някой ден да бъде състезател на Нортуестърн.

Вдъхновен от ситуацията, Денис Мърфи реши да намери отбори "осиновители” и на други болни деца и създаде фондацията "Приятелите на Джаклин”. До този момент организацията е намерила отбори на 100 болни от рак на мозъка деца. И то не само лакрос, а и футбол, волейбол, бейзбол и т.н. Невероятното е, че тук в Щатите има още над 300 отбора, които са подали молба и са сред чакащите спортни "осиновители”. Не е съвсем ясно защо, но тази болест е най-големият убиец на деца и младежи под 20 годишна възраст и "Приятелите на Джаклин” е една от малкото светлинки в най-мрачния им час.


"Това не е щастлива история”, казва Денис, "Мнoгo от децата, на които намерихме отбори не са вече между нас, но ние искаме да се концентрираме върху сегашния момент, върху днешния ден и да направим страданието на тези невинни души малко по-поносимо.”

Знаете ли, наближавайки края на статията осъзнавам, че ако се върна назад навярно ще открия, че най-невероятното изречение в нея е следното: "Денис…се свързва с позната, която на свои ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в Университета Нортуестърн.” Защо точно то ли? Заради снимката. Наскоро Джаклин пак трябвало да иде на преглед в болницата и се вгледала продължително и почти уплашено в снимката: "Татко, няма да повярваш! Това момиче на снимката май е Кели Хелър като млада!” "Майтапиш ли се?” – възкликнал Денис. Но Джаклин се оказала права: от хилядите възможни състезателки по лакрос именно образът на тяхната треньорка-благодетелка ги гледал с триумфиращ вик от снимката, направена 17 години по-рано.

"Иво, виж какво”, каза ми преди няколко дни Денис "Aз винаги съм вярвал, че цялата тази история е начертана от съдбата. Не знам защо трябваше да ми се случи точно на мен и Джаклин, но знам, че е било необходимо, защото ние сме част от някакъв по-важен, по-голям от нас самите план. Искам да има "Приятели на Джаклин” не само тук но и навсякъде където има болни деца. Дано да чуят историята ни и в България.”





Аз те чувам, Денис, но по-важно е да те чуят Левски, ЦСКА, Лукойл и всички останали. Не се иска много. Нито много пари- нито много усилия. Просто малко добрина и още по-малко време. Спортистите са герои в очите на децата. Титлите и победите ще ти спечелят премии и преходна слава, но ако подадеш тихо и без ПР ръка на паднало дете, ще си спечелиш късче безценно благородство завинаги и може би дори усмивката на съдбата.

Някакъв неразгадан, мрачен процес кара клетките да се делят неконтролируемо в мозъка на невинно дете, да го убиват и да ни карат да се питаме има ли капка справедливост на този свят. Някакъв човек прави снимка по време на мач преди 17 години. Някакъв друг човек слага снимката в дървена рамка и я окачва на най-тъжното място на света. Някаква странна верига от събития накарва снимката да оживее и да даде сили и разширено семейство на страдащо момиче. Някак си отбор, който никога не е печелил не може да загуби. Някакъв неразгадан, светъл процес кара клетките да спрат да се делят. Някак си, всичко това дава възможност на 100 деца да получат малко щастие в най-мрачния си час. По някакъв начин, цялата тази история пристига на другия край на света, в България и някак си ми се струва, че това е само нейното начало…както казва Денис, тя сигурно е част от нещо много по-голямо.


Върху планетата ни има милиарди други, по-малки планети. Всяка съдба е кръстена със свое собствено име. Всеки човек притежава свой собствен микро-свят и всички ние се носим, подхвърляни от обстоятелствата, в привидно произволни посоки. Понякога обаче орбитите ни се пресичат по красив и мистериозен начин и ни карат да вярваме, че може би в хаоса ни има ред и в реда ни има хаос.

През 1900 година жесток ураган връхлита Галвестън, унищожавайки половината град. Гранитното мавзолейче на Чарлз Френсис Коглан е разрушено, а ковчегът му погълнат от океана. Осем години по-късно, рибари откриват изумени ковчега с тленните останки на Корган на брега на остров Принс Едвард Айлънд, на две крачки от неговото родно място. Днес той е погребан в живописно гробище до същата църква, в която е бил кръщаван като дете.

Понякога съдбата става наш приятел. Дали от скука или защото просто и се играе е без значение. Важното е когато имаме възможност да направим нещо хубаво, да отворим длан, да подадем ръката си и да приемем приятелството и. Особено ако нейното име е Джаклин.

ИВО ИВАНОВ, КАНЗАС СИТИ

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016