  
Никога няма да научим точно кога и в кой ден, но в даден момент, преди
10-15 години, човек чието име също никога няма да научим е закачил една
особена снимка на една особена стена в Ню Йорк Сити. Тази странен
фотоплакат, поставен в скромна рамка е причина за днешната статия.
Но нека първо ви върна 110 години назад, за да ви разкажа за
неочакваната смърт на Чарлз Френсис Коглан. Роден и израснал в малко
рибарско селище на канадския остров Принс Едвард Айлънд, Чарлз обичал
суровата северна красота на своя край и дори приветствал с радост лютите
виелици пристигащи яростно директно от арктическия кръг. През 1899
година обаче Коглан се озовал по работа в Галвестън, Тексас – на самия
ръб на Мексиканския залив сред палми, изцеждаща влага и субтропически
климат. За нещастие, сърцето на канадеца решило да спре завинаги точно
там, в далечния американски юг, на цели 5000 километра от любимото му
рибарско селце, където живеели всички хора които познавал и обичал.
Чарлз бил погребан в масивен ковчег и положен в малък гранитен мавзолей в
тексаско гробище.
Спомних си инстинктивно историята на Коглан, въпреки че и аз не съм
съвсем сигурен че проумявам напълно връзката между неговата смърт и
лъчезарното момиче, за което искам да ви разкажа. Името и е Джаклин
Мърфи и въпреки, че в момента изглежда усмихната и щастлива като всяко
друго дете, преди няколко години ситуацията е била отчайваща. Един
родител никога не бива да чува името на детето си и израза "злокачествен
тумор в мозъка” в рамките на едно и също изречение. Но точно това е
сполетяло горкия Денис Мърфи през Март 2004. "Дадоха и 30% шанс да
оживее” – спомня си с навлажнени очи бащата – "Не знаех какво да и кажа.
Как да я успокоя при условие, че самият аз бях съсипан?”
Рискована,
шестчасова операция на мозъка отстранява тумора, но това е само
началото. Ракът е толкова масивен и с такъв голям потенциал за
метастази, че се налагат опасни серии от радиационна и химиотерапии.
Крехкото, девет годишно телце на момичето е съсипано. Панкреасът и е
почти унищожен и животът и виси на косъм. Някога гъстата и, красива коса
окапва напълно, което в емоционално отношение е съкрушително за едно
момиче. "За да повдигна малко духа и, я помолих да остриже до кожа с
машинка и моята коса” – спомня си всеотдайният баща – "но и това не
помогна особено”. "Всеки ден бяхме в детския раков център на деветия
етаж в болницата Слоун Кетеринг в Манхатън” – казва Денис с въздишка и
очите му отново се навлажняват, спомняйки си за многобройните изтерзани
от болестта деца "Охх, деветият етаж…Деветият етаж на Слоун Кетеринг е
най-тъжното място на света.”

Веднъж
момичето забелязва голяма, цветна снимка закачена в дългия коридор на
болницата, по пътя към кабинета за химиотерапия. В преден план е 20-ина
годишна състезателка по лакрос, скочила в прегръдките на своя
съотборничка. Момичето явно е уловено от фотографа само миг след като е
отбелязало гол. Лицето и е озарено от триумфален вик и щастлива еуфория,
а от всяка клетка на тялото и сякаш блика неистова енергия. Скокът и в
обятията на съотборничката е разпилял стегнатата и опашка в пищен,
кестеняв фонтан от коси. В снимката има толкова живот и настроение, че
човек получава усещането, че момичето всеки момент ще се откъсне от
фотохартията за да навлезе с вик в тъжната тишина на болницата. Денис
забелязва, че дъщеря му винаги се вглежда замечтана в снимката.
"Всеки Божи ден в продължение на месеци минавахме покрай снимката и
всеки Божи ден казвах на Джаклин: "Някои ден и ти ще бъдеш толкова силна
и щастлива. Някой ден и ти ще играеш като тях”. Денис решава да направи
нещо за дъщеря си и се свързва с позната, която на свой ред има
позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в Университета
Нортуестърн в близост до Чикаго. Треньорката на име Кели Хилър се оказва
истински ангел-спасител, и ръководен от добрината и ентусиазмът и,
отборът на Нортуестърн буквално осиновява болното дете. Веднага му
пращат колет с малки подаръци, снимки и автографи от играчите. Въпреки,
че е на повече от 1000 километра, Кели намира начин да запознае целия си
отбор с момичето. Всяка една от състезателките става нещо като нейна
по-голяма сестра. Треньорката разбира колко е важно едно дете в такава
ситуация да не се чувства изоставено и само и поощрява състезателките си
да и пращат смс-и, имейли, картички и писма.
"Трудно е да опиша какъв ефект имаше тяхното приятелство върху мене” –
спомня си Джаклин – "Те ми вдъхваха сили и болката сякаш изчезваше."
Кели Хилър дори дава два "спешни” телефонни номера на бащата, на които
да може да звъни във всеки момент и да поиска състезателка да се свърже с
дъщеря му, ако тя не се чувства добре. "Обикновено пращаха простички
смс-и като: Бъди силна! Ние мислим и се молим за теб! Или просто: какво
ще кажеш за вчерашния "Музикален идол?”
Малко по малко Джаклин започва да оздравява, остатъците от тумора да
се стопяват. Но и още нещо започва да се случва с учудваща постоянност в
обратна посока: Нортуестърн започва да печели…непрекъснато. Лакросът е
изключително популярен спорт в Америка. Конкуренцията в университетското
първенство е страхотна и включва хиляди състезателки и 88 отбора в
първа дивизия. Бивш Олимпийски спорт, лакросът е сложна смесица от хокей
на трева, баскетбол и футбол. Но исторически, този древен спорт винаги е
бил доминиран от отбори разположени на Източния бряг. Нортуестърн
никога не бе печелил нищо, докато не се сдоби с новия си талисман –
крехката, болна от рак Джаклин.

Отборът
стигна чак до финала срещу Вирджиния с 21 победи и нула загуби! Въпреки
това, техния богат на традиции съперник бе сочен за абсолютен фаворит. В
пълно противоречие с препоръките на докторите, родителите на момичето я
завеждат в Мериленд за да присъства на финала. На полувремето
Нортуестърн пада с 8:7 и Джеклин е поканена за интервю в коментаторската
кабина. На въпроса какъв ще бъде крайният резултат момичето отговаря
категорично: 13 на10 за Нортуестърн! Малко по-късно, отборът
действително изумява специалистите, грабвайки първата титла в историята
си. Крайният резултат? 13:10, разбира се! Опиянени от щастие,
състезателките откриват детето на трибуните, грабват го и го понасят
върху раменете си по игрището. Кели Хилър пък е наградена с титлата
треньор на годината.

Но
това не е всичко. Нортуестърн стават шампионки и следващата година….и
по-следващата…и по-следващата…и по-следващата! Всъщност откакто се
срещнаха с Джаклин, Нортуестърн не са губили шампионат и се превърнаха в
най-голямата династия в този спорт! Тази пролет отборът грабна петата
си поредна титла и на този етап на "талисмана” Джаклин просто не и е
разрешено да не присъства на финал. Момичето от своя страна е в
изненадващо добро състояние. Ракът е в ремисия, а Джаклин изглежда
здрава и лъчезарна като всяко друго 14 годишно момиче. Дори играе лакрос
в гимназията и се надява някой ден да бъде състезател на Нортуестърн.
Вдъхновен от ситуацията, Денис Мърфи реши да намери отбори
"осиновители” и на други болни деца и създаде фондацията "Приятелите на
Джаклин”. До този момент организацията е намерила отбори на 100 болни от
рак на мозъка деца. И то не само лакрос, а и футбол, волейбол, бейзбол и
т.н. Невероятното е, че тук в Щатите има още над 300 отбора, които са
подали молба и са сред чакащите спортни "осиновители”. Не е съвсем ясно
защо, но тази болест е най-големият убиец на деца и младежи под 20
годишна възраст и "Приятелите на Джаклин” е една от малкото светлинки в
най-мрачния им час.
"Това
не е щастлива история”, казва Денис, "Мнoгo от децата, на които
намерихме отбори не са вече между нас, но ние искаме да се концентрираме
върху сегашния момент, върху днешния ден и да направим страданието на
тези невинни души малко по-поносимо.”
Знаете ли, наближавайки края на статията осъзнавам, че ако се върна
назад навярно ще открия, че най-невероятното изречение в нея е следното:
"Денис…се свързва с позната, която на свои ред има позната, която е
приятелка с треньорка по лакрос в Университета Нортуестърн.” Защо точно
то ли? Заради снимката. Наскоро Джаклин пак трябвало да иде на преглед в
болницата и се вгледала продължително и почти уплашено в снимката:
"Татко, няма да повярваш! Това момиче на снимката май е Кели Хелър като
млада!” "Майтапиш ли се?” – възкликнал Денис. Но Джаклин се оказала
права: от хилядите възможни състезателки по лакрос именно образът на
тяхната треньорка-благодетелка ги гледал с триумфиращ вик от снимката,
направена 17 години по-рано.
"Иво, виж какво”, каза ми преди няколко дни Денис "Aз винаги съм
вярвал, че цялата тази история е начертана от съдбата. Не знам защо
трябваше да ми се случи точно на мен и Джаклин, но знам, че е било
необходимо, защото ние сме част от някакъв по-важен, по-голям от нас
самите план. Искам да има "Приятели на Джаклин” не само тук но и
навсякъде където има болни деца. Дано да чуят историята ни и в
България.”

Аз
те чувам, Денис, но по-важно е да те чуят Левски, ЦСКА, Лукойл и всички
останали. Не се иска много. Нито много пари- нито много усилия. Просто
малко добрина и още по-малко време. Спортистите са герои в очите на
децата. Титлите и победите ще ти спечелят премии и преходна слава, но
ако подадеш тихо и без ПР ръка на паднало дете, ще си спечелиш късче
безценно благородство завинаги и може би дори усмивката на съдбата.
Някакъв неразгадан, мрачен процес кара клетките да се делят
неконтролируемо в мозъка на невинно дете, да го убиват и да ни карат да
се питаме има ли капка справедливост на този свят. Някакъв човек прави
снимка по време на мач преди 17 години. Някакъв друг човек слага
снимката в дървена рамка и я окачва на най-тъжното място на света.
Някаква странна верига от събития накарва снимката да оживее и да даде
сили и разширено семейство на страдащо момиче. Някак си отбор, който
никога не е печелил не може да загуби. Някакъв неразгадан, светъл процес
кара клетките да спрат да се делят. Някак си, всичко това дава
възможност на 100 деца да получат малко щастие в най-мрачния си час. По
някакъв начин, цялата тази история пристига на другия край на света, в
България и някак си ми се струва, че това е само нейното начало…както
казва Денис, тя сигурно е част от нещо много по-голямо.

Върху
планетата ни има милиарди други, по-малки планети. Всяка съдба е
кръстена със свое собствено име. Всеки човек притежава свой собствен
микро-свят и всички ние се носим, подхвърляни от обстоятелствата, в
привидно произволни посоки. Понякога обаче орбитите ни се пресичат по
красив и мистериозен начин и ни карат да вярваме, че може би в хаоса ни
има ред и в реда ни има хаос.
През 1900 година жесток ураган връхлита Галвестън, унищожавайки
половината град. Гранитното мавзолейче на Чарлз Френсис Коглан е
разрушено, а ковчегът му погълнат от океана. Осем години по-късно,
рибари откриват изумени ковчега с тленните останки на Корган на брега на
остров Принс Едвард Айлънд, на две крачки от неговото родно място. Днес
той е погребан в живописно гробище до същата църква, в която е бил
кръщаван като дете.
Понякога съдбата става наш приятел. Дали от скука или защото просто и
се играе е без значение. Важното е когато имаме възможност да направим
нещо хубаво, да отворим длан, да подадем ръката си и да приемем
приятелството и. Особено ако нейното име е Джаклин.
ИВО ИВАНОВ, КАНЗАС СИТИ
|