Страницата на Иво Иванов, Канзас - Как убих Кольо
Sunday, 2016-12-11, 6:05 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Как убих Кольо | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Как убих Кольо


Никога досега човешката раса не е била хвърляна в отровните обятия на такова масово обездвижване


Никога няма да забравя деня, в който убих Кольо Пауса. Смъртта му бе внезапна, безусловна и сложи край на една от най-големите легенди в историята на нашата прашна софийска махала. Бях на 12 и на едно от челните места в местната хулиганска йерархия, но не можех да се сравнявам с Пауса. Той бе някаква опасна смесица между Хъкълбери Фин, Денис Белята и Трифон Иванов. Поглеждайки назад, трябва да призная, че Кольо бе поне две класи над останалите пакостници, а особено ме вбесяваше и прозрението, че той винаги ще бъде с една година по-голям от мен.


В апогея на славата си авторитетът на Кольо достигна епични пропорции и целият квартал се тресеше от притчи за подвизите му. Не знам кои от тях са били истина и кои хипербола, но мога да потвърдя, че митичният му похват "Вълкович" бе напълно автентичен. Кольо, виждате ли, бе най-великият специалист по "фунийки" в историята. За тези от вас, които не знаят: фунийките са сложна игра, включваща улични престрелки, подли засади, организирани военни действия и дори лицемерни предателства. Вместо куршуми и оръжия се използват книжни фунийки, изстрелвани през метални тръбички.

 

Когато бъдеш ударен от фунийка където и да е по тялото, си "убит" и излизаш от играта. В Амазонската джунгла канибалистично настроените индианци са използвали по подобен начин стрелички, натопени в отровата кураре и са ги изстрелвали през тръби от бамбук. Ние обаче, набавяхме тръбичките от антените по покривите. За да изработя своята двуцевна тръбичка, осакатих антена, закачена на невъзможно място на покрива на 5-етажна сграда на ул. "Гаврил Генов". Сега, като се замисля, не съм сигурен, че дори Хари Потър би могъл да се добере до нея, и се чудя как аз съм успял, без да се размажа като буркан с конфитюр на паважа.


Кольо бе непобедим на фунийки: движеше се като призрак, знаеше всеки таен вход, всяко мазе и всяка ограда и умееше да се слива с градския пейзаж като уличен хамелеон. Отгоре на всичко разполагаше с котешки рефлекси, невероятно точно око и най-грандиозното оръжие. Става дума за чудовищна, 50-сантиметрова тръба от мека сплав, която той наричаше Улцана на името на някакъв индиански вожд, обезсмъртен от Гойко Митич.

 

В махалата нямаше хлапак, който да не е ставал жертва на варварската ярост на Улцана. Повечето от нас правеха фунийките от вестникарска хартия. Най-скапаните ставаха от „Работническо дело”, който често се разпадаше във въздуха. Голям късметлия беше Венко, чиято майка бе абонирана за „Жената днес” – твърдите страници на списанието бяха идеални за фунийки.


Аз използвах предимно вестник „Старт”, в който по ирония на съдбата 8 години по-късно написах първата си статия. Но нямаше по-съвършени фунийки от тези, направени от скъпата и рядко срещана паусова хартия. Кольо явно имаше неограничен достъп до някакъв тайнствен залеж от тази суровина, защото всичките му фунийки бяха направени от паус. Оттам, разбира се, идваше и гордият му прякор. Веднъж около 10 души решихме да организираме усилията си срещу Кольо и поне веднъж да го елиминираме. Заложихме няколко степенна засада на "Д-р Вълкович" и когато Пауса стигна до средата на тази къса и тясна уличка, го подложихме на едновременен, кръстосан огън.


Последва нещо, което никога не ще забравя: Кольо се понесе леко като кълбо дим по улицата сред ураган от свистящи фунийки, без нито една да го докосне. От време на време се обръщаше вляво или вдясно и с всяко рязко издишване през безмилостната Улцана покосяваше по един от нас. Години по-късно щях да видя нещо подобно в „Матрицата”. Накрая Кольо изчезна недокоснат в един вход, а ние се взирахме с недоумение в попарената си от паусова хартия кожа. Беше повече от явно, че този човек фунийка не го лови. Така Пауса циментира легендата си, а инцидентът влезе в махленския фолклор под името „Похватът Вълкович".


Около година по-късно открих идеално място за засада в мазе недалеч от площад „Славейков”. Имаше малък прозорец, през който можех да стрелям в краката на противниците си. Но още в началния стадий на засадата чух някой да влиза в мазето и се сгънах зад една щайга. Когато се престраших да надникна, видях, че посетителят ми е не кой да е, а самият Филип Тотю на фунийките недосегаемият Кольо! Беше се изправил до прозорчето, а дясната му ръка стискаше до болка познатото оръжие. Зловещото, черно око на Улцана се взираше в най-отдалечените кътчета на изплашената ми душа, но самият Кольо не можеше да ме види – погледът му бе отправен навън.


Изправих се и треперещ насочих двуцевката към Пауса. Той ме усети и се обърна рязко, но знаеше, че е обречен. Бях прекалено близо, а и той не бе заредил фунийка. Невярващ, изпратих два параграфа от „Старт” право в гърдите му. Това бе първата и последна „смърт” на Кольо в тази игра, а аз промъкнах името си в неписаната история на махалата като единствения успешен атентатор на Негово величество Пауса. Малко по-късно той се премести в друг квартал и изгубих завинаги следите му.

 

Поглеждайки назад, осъзнавам колко рискована игра са фунийките. Цяло чудо е, че никой от нас не е останал без око или не е паднал от някой покрив. Да не говорим, че в същността си фунийките са симулативна война, а на този побеснял свят като че ли му трябват повече пацифисти. Не бих поощрил никое дете да играе на фунийки и въпреки това те са за предпочитане пред ситуацията, в която е поставено днешното младо поколение.

 

Никога досега човешката раса не е била хвърляна в отровните обятия на такова масово обездвижване. Децата, чиито навици и организъм се формират до голяма степен от влиянието на средата, са най-уязвими. В компанията на вездесъщия Интернет, безброй видеоигри, чат стаи и 200 тв канала, детето на XXI век има все по-малко причини да се отдалечава от екрана. Не трябва да забравяме обаче, че когато майката природа е създала Хомо сапиенс, тя е вложила в него конкретен дизайн, в който движението заема съществена роля. Без него човек бързо се превръща в справочник по патология.


В САЩ затлъстяването сред децата е епидемично, а заболявания като диабет тип II и хипертония вече не са приоритет на възрастните. Според много медицински експерти, за пръв път в историята на човечеството новото поколение може да очаква по-кратка продължителност на живота от предишното.

 

Домашните технологии нахълтаха в бита ни толкова рязко, че расата ни не успя да реагира адекватно и далновидно. Вярно е, че животът ни стана по-удобен, а достъпът на информация – мълниеносен. Но никога досега обществото не е променяло навиците си толкова драстично. Само преди 15 г. трябваше да чакам на опашка, за да се включа в баскетболен мач по местните игрища.

Сега обикалям по празните площадки като из асфалтова пустиня, докато открия двама-трима да хвърлят лениво топката в коша, навярно, защото им е развален компютърът. Но обездвижването сред младите не е само американска болест: тенденцията е глобална. Едно от най-често споменаваните изследвания за пагубното влияние на видеоигрите върху децата е извършено в Швейцария.

 

В Холандия пък е създаден първият психологически център, който третира пристрастеността към видео играта като наркомания. Въпреки всичките си ограничения и комунистически антиутопии нашето детство бе благословено: имаше само един канал, от който се носеше предимно държавна пропаганда, леко разнообразявана с ретро тероризма на майор Деянов и простащините на Митко Бомбата. Сериали като „Аз, Клавдий" изпразваха улиците.


Някои хващаха сръбската телевизия, но не и в нашия квартал, тъй като никой нямаше здрава антена на покрива. Детството ни преминаваше така, както би трябвало да бъде във всяка една епоха: в постоянно движение, игри, бели и четене на малки правоъгълни предмети, наречени книги. Детството имаше два сигурни белега: олющените колене и футболната топка от 4,50 лв. С тази гумена топка с непредвидима траектория се играеше всичко и при всякакви условия: футбол на дъжд, баскетбол на лед, волейбол на простора в двора, садистичната „народна топка” и не на последно място „ръбчета”. „Ръбчета” бе гениална игра: отборите заставаха от двете страни на улицата и целеха ръбчетата на бордюра.


Тогава все още имаше бордюри, разбира се: ако опитам ръбчета, сигурно ще бъда покосен с картечен откос от някой собственик на Мерцедес. Момичетата играеха на дама и ластик и скачаха на въже до мръкване, което донякъде обяснява невероятните крака на няколко поколения българки. Вероятно 50% от детството ми е минало в катерене: дворовете бяха пълни с череши, джанки и черници. Да не забравяме и култовото колело "Школник", което сякаш бе издялано от белмекенски гранит. Шедьовърът на соцманифактурата тежеше колкото трамвай и до ден днешен не мога да си обясня как съм го карал из цяла София. Ако хвърлим Ланс Армстронг върху "Школник", не обиколката на Франция, ами обиколката на "Бъкстон" няма да завърши.


Това лято се върнах неволно в детството, разхождайки се из старата си махала. Естествено, нищо не бе същото. В живота промяната е закономерност и необходимост. Но въпреки това, понякога се получава изваждане чрез прибавяне. Необходимо ли е наистина да има заведение във всеки двор? Нужно ли е да отсечем черниците, за да поникнат павилиони? Да покрием с коли тротоарите? Да изгоним децата от улиците?

 

Разходката ми ме отведе до мазето, в което поразих Кольо. Оказа се, че помещението е превърнато в Интернет клуб. За моя изненада не открих паметна плоча, посветена на лобното място на Пауса. Всяко свободно пространство бе покрито с компютърни терминали. По тях бяха накацали предимно хлапаци с хлътнали очи и бледи лица, играещи Doom 2 и пошлата Grand Theft Auto. Впечатли ме пълното отсъствие на олющени колене.


Някакъв тийнейджър, изглежда, използваше ICQ или AIM, защото щракаше светкавично по клавиатурата. Запитах се каква ли е вероятността да флиртува в мрежата с момичето, щракащо също толкова усилено в другия край на стаята. Не съм от досадниците, затънали в миналото си като в блато, от което с бълбукане отправят „мъдри” съвети към хората, стъпили на твърда почва.

 

Вярвам, че в умерени дози дори видеоигрите могат да са полезни, да развиват рефлекси, въображение и стратегическо мислене. Огромна част от живота и кариерата ми са свързани с компютърни кодове, интернет протоколи и мултимедийни апликации. Подобно на милиони хора всеки ден приемам и изпращам огромно количество информация в мрежата. Признавам, че ползвам ICQ, AIM и Skypе.


Дори имаше период, в който и аз бях опасно пристрастен към Doom. Бях станал истински виртуоз, играех дори и насън и не можех да мисля за нищо друго. Един ден се добрах до самия край на играта, взривявайки на парчета досаден демон, който според създателите на Doom е владетелят на ада. Не вярвах, че най-после съм минал през повече от 30 степени, победил съм програмата и съм спасил човечеството от сатаната. Изпитах удоволствие от това усещане, но ако взема този момент, умножа го по хиляда и му прибавя 10 нули, пак няма да се доближи до незабравимия ден, в който се изправих иззад щайгата и „убих” на място Пауса с една нищо и никаква фунийка.

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016