Иво ИВАНОВ, Канзас

За пръв път видях Мануте Бол преди 14 години в "Медисън Скуеър Гардън". Мачът принадлежеше на Чарлз Баркли, който попиваше всяка топка в подкошието и забиваше почти методично като пневматичен чук през омаломощената нюйоркска защита, но моите очи бяха приковани в Мануте. Бях го виждал, разбира се, по телевизията и страниците на списанията, но на живо гледката бе шокираща. С 232-ата си сантиметра Бол бе най-високият баскетболист на планетата. До него дори огромният Патрик Юинг изглеждаше като Фродо.

Мануте бе гротескна и нереална картина, защото по тялото му имаше по-малко месо, отколкото във вегетариански ресторант. Най-изумителни бяха безкрайните му, тънки като спагети крайници. Краката придвижваха тялото с вдървени, гигантски крачки като кокили, а с ръцете си сигурно би могъл да прегърне сградата на Софийския университет.

За никого не бе тайна, че Мануте не можеше да играе баскетбол. Координацията му бе плачевна, по терена се движеше като ранен жираф на пет гроздови, а стрелбата му бе една трагикомедия от грешки.

В края на кариерата си гигантът бе записал над 2000 чадъра и бе поставил няколко рекорда в тази категория. В продължение на години много хора се отнасяха с пренебрежение към Мануте и осмиваха несръчната му игра, огромния му ръст и развален английски. Но тези, които имаха щастието да го познават отблизо, смятаха Бол за една от най-стойностните личности на американската спортна сцена. Казват, че всеки, който се запознавал с него, веднага го обиквал заради добродушния му характер, чувство за хумор и интелект. Моят съученик Робърт Андерсън бе личен приятел на Мануте и чрез него научих за невероятните премеждия и бурен живот на чернокожия великан.

Бол е член на племето динка и е израснал в саваната на Судан, най-голямата държава в Африка. Тази етническа група разполага с уникален генетичен резервоар - нейни членове са най-високите хора в света. Мануте е нещо като аристократ, тъй като произхожда от родословно дърво на потомствени вождове. Като такъв той винаги е смятал, че носи извънредна отговорност за сигурността и благополучието на сънародниците си. "Извън игрището Мануте винаги излъчваше някакво благородство - споделя Баркли. - Правеше ми впечатление, че винаги бе облечен безупречно и се държеше с изключително достойнство независимо от обстоятелствата."

На 15-годишна възраст, въоръжен само с примитивно копие, Мануте убива див лъв недалеч от дома си, а 3 г. по-късно за пръв път в ръцете му попада баскетболна топка. Бол веднага се опитва да забие, но удря лицето си в таблото, счупвайки предния си зъб.

Гигантът обаче, е забелязан и въпреки липсата на какъвто и да било опит, се озовава в САЩ като играч на Бриджпорт Юнивърсити. По-късно Мануте минава през Вашингтон, Голдън Стейт, Филаделфия и Маями. През 1996 жестоки ревматични болки започват да подскачат по ставите му, принуждавайки го да се пенсионира. Благодарение на НБА той вече е натрупал завидно състояние. Парите променят хората. Почти никога към добро. Виждал съм как под тяхно влияние поети и мечтатели стават циници и еснафи, а стари приятели спират да те познават на улицата. Навремето икономистът Едгар Бронфман бе казал, че да превърнеш 100 долара в 110 е работа, но да превърнеш 100 милиона долара в 110 милиона е неизбежно. Бол можеше да направи точно това с богатството си. С толкова пари лесно можеше да изгради печелившо финансово портфолио на Уолстрийт или просто да остави милионите си да се гушкат уютно в банковата му сметка и сами да се умножават чрез лихвите. Мануте обаче бе направил избора си отдавна и нито веднъж не го подложи на съмнение.

Судан отдавна е раздиран от най-отвратителната, безумна и продължителна война на нашето време. Управляващото правителство бе съставено от мюсюлмански фундаменталисти, които контролираха страната с желязна ръка. Изопачената им интерпретация на Корана граничеше с лудост и дори вдъхнови част от догмите на талибаните. В южната част на страната живеят много християни, между които са Мануте и цялото племе динка. Това са хората, подлагани 20 години на системен геноцид и репресии. Два милиона живота са загубени в Судан от 1983 насам. Нечовешките жестокости, масовите убийства, насилственото помохамеданчване и отвличания с цел робство отдавна са ежедневие за християните. Дори древният еничарски обичай отново надигна грозната си глава. Отвличането на деца, промиването на мозъците им и създаването на невръстни армии е сред патентите на военния конфликт. В същото време в Южен Судан бушуват бедност и унищожителен глад.

Вместо да тъне в охолство в Щатите, с приключването на кариерата си Мануте вложи усилията и парите си в идеята да помогне на родината си. Отказвайки да остане в Кънектикът, баскетболистът замина за Уганда, откъдето изпрати всичките си пари до последния цент на умиращите от глад и на крехкото съпротивително движение. "Просто искам хората да живеят в мир. Ненавиждам войната", обясни Мануте.

Забележителна е далновидността на Бол, който още през 1993 настоя да се срещне с 58 американски конгресмени и с представители на Пентагона, за да ги предупреди за Осама бин Ладен и терористичната му мрежа. Судан се бе превърнал в базов лагер за световния тероризъм и Осама плетеше мрачната си паяжина оттам цели 6 г. За съжаление никой не обърна сериозно внимание на предупрежденията на Мануте. Един ден Бол реши да използва славата си, за да убеди правителството в Хартум да сложи край на гражданската война.

Мануте замина за столицата, но влезе в коварен капан: казаха му, че трябва да приеме исляма и когато той отказа, го обявиха за шпионин, отнеха му паспорта и го сложиха под наблюдение. Единствената причина да не го ликвидират бе страхът от международен скандал. Въпреки че артритът гризял ставите му, великанът не смеел да отиде на лекар, защото се опасявал, че вместо с болкоуспокояващо ще бъде инжектиран с отрова.

Междувременно годините минаваха и в САЩ банката отне къщата му заради неплатени вноски. Жена му, която спечели $ 500 000 в казино, го напусна заедно с четирите им деца. В крайна сметка Мануте успя да се изплъзне на властите и замина за Египет, където престоя известно време в затвора за нередовни документи. Бол искаше да бъде близо до децата си и правеше отчаяни опити да се върне в Америка, но САЩ му отказваха виза. Накрая благодарение на намесата на сенатора Джоузеф Либерман Мануте заведе в Кънектикът новите си съпруга и дете, но без пукнат долар. Дори багажът му бе загубен от авиокомпанията и Бол се чудеше откъде да намери дрехи за огромното си тяло.

Оттогава Мануте едва свързва двата края и се изхранва от помощи и благодеянието на приятелите си. Преди 2 г. той се подложи на серия унизителни авантюри. Първо участва в циркаджийски боксов мач, после стана най-високият ездач в света, а накрая дори сложи хокейна униформа и кънки с размерите на малки шейни като "играч" на отбора Индианаполис Айс. Всяка от тези потискащи клоунади му осигуряваха по около $ 30 000 на участие. Бях изумен, когато научих, че всеки цент от парите, спечелени за сметка на достойнството на гордия африканец, е отишъл директно във фондация за подпомагане на сираците от войната в Судан.

На 30 юни 2004 Мануте се качил на такси, чийто шофьор за нещастие се оказал мъртво пиян. Последвала катастрофа: водачът загинал на място, а Бол бил изстрелян от колата и намерен на пътя в кома. Дългите му крайници били натрошени като солети, вратът му бил счупен на три места, а на главата му зеела ужасна рана. Лявата му ръка била така надробена, че се наложило да я зашият за коремната област, за да получи някакво оросяване. 4-годишният му син дошъл в болницата, но не могъл да намери здраво място по тялото на баща си което да прегърне. Добродушният Мануте успял само да каже с просълзени очи: "Какво съм му направил на Господ, че да ме мрази толкова много?"

Лекарите се страхуваха, че Бол ще остане парализиран, но за щастие след серия операции той стана от леглото. Днес Мануте е напълно съсипан финансово и живее в скромен дом в Уест Хартфорд, Кънектикът. Сметките от болницата са непосилни и въпреки подкрепата на бившите си съотборници, Мануте е почнал да затъва в тресавище от дългове. Той обаче продължава да търси начин да помага на другите, да държи речи по училища, църкви и университети и да изисква помощи от политиците за страдащите в Судан. Един приятел ми каза, че го е видял на улицата в Хартфорд. Подпирал се на бастун, с който обикновен човек сигурно би могъл да участва в състезание на овчарски скок и носел овехтял балтон с прокъсани джобове. Сигурен съм обаче, че дори в това състояние пак е излъчвал онова благородство, за което говореше Чарлз Баркли. То е запазена марка само на най-достойните и не идва нито от дрехите, нито от парите, нито от походката.

Джоузеф Конрад е написал "Сърце на мрака" преди повече от 100 години. По-късно Франсис Форд Копола пренесе действието от Африка във Виетнам и го нарече "Апокалипсис сега". Гледах филма още като дете, но предсмъртният монолог на полковник Курц ме преследва до ден днешен. Гениалният режисьор бе превърнал оскъдното осветление в действащо лице и лепкавият мрак на джунглата сякаш бавно вдишваше и издишваше блуждаещото лице на Брандо, докато той се опитваше да рационализира една чудовищна варварщина.

Полковник Курц не е конкретна личност. Той е въплъщение на хаоса и безумието на войната. От самата си зора човечеството търси начин да се самоунищожава. Жаждата за кръв на нашата раса е лишена от всякаква логика. Във всеки даден момент в някоя точка на планетата бушува безсмислен конфликт. Курц явно е дълбоко вплетен в иначе елегантната двойна спирала на нашето ДНК, така че смъртта и в бъдеще ще събира кървавата си реколта, а някъде по земното кълбо апокалипсисът ще продължава да бъде точно сега.

Ето защо хората като Бол са толкова необходими. Те са антиподите на Курц, те са сърца на светлината и една от малкото причини за вяра в бъдещето на този невменяем свят.