Страницата на Иво Иванов, Канзас - Най-голямата тайна - 3 част
Sunday, 2016-12-11, 6:04 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Най-голямата тайна - 3 част | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Внимание, ще се отвори в нов прозорец. ПДФПечатЕ-мейл

Array (НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)

Tрeта Част

Иво Иванов, Канзас

 


Нека да започнем последната статия от трилогията за тараумарите, с историята на Скот Юрек. Невероятният Скот Юрек! В света на ултра-маратоните едва ли има по-митично име от неговото. Стройният, дългокос бегач на свръх-дълги разстояния е известен със своя невиждан перфекционизъм и маниакална подготовка. Светът на ултра-маратонците е гъсто населен с крайно ексцентрични личности. Трябва наистина особен характер, за да се подложиш на безумно непрекъснато тичане от 150-200 километра в пресечени местности, включващи пустини, планини, глетчери и нощно бягане по трудно проходими пътеки. Юрек не е изключение, но неговата ексцентричност се проявява в педантичния му подход към най-малкия детайл в бягането. Изключително ерудираният Скот често бяга върху пътека, за да изчисли най-малките отклонения в крачката си, наклона на тялото, метаболичните процеси в мускулите си, пронацията на стъпалото си и т. н.


Всяко лято в Калифорния се провежда митичното състезание по издръжливост, наречено Уестърн Стейкс: 160 километровото трасе се вие през пустини, дефилета и снежни планини, поставяйки на жестоко изпитание дори и най-железните участници. Уестърн Стейкс е най-престижният ултра-маратон в Северна Америка. Да го завършиш е геройство, а тези, които са го спечелили дори веднъж, са смятани за чудеса на природата. Скот Юрек шокира света на ултра-маратонците, спечелвайки състезанието още от първия път. След кoетo… го спечели още 6 последователни години.

През 2005 Юрек реши да опита нещо още по-ужасно: безумието, наречено Бедуотър Ултра! Това са 210 изпепеляващи километра тичане в огнената паст на Долината на смъртта. В това надбягване не става дума за завършване, а за оживяване. Температурите карат живака в термометъра да бълбука, а асфалтът буквално се топи и залепва за маратонките на абсолютно откачените участници. Долината на смъртта е най-горещото място на планетата, където всяка година загиват хора, останали дори за броени минути под разяреното слънце. С други думи, Бедуотър, който се провежда през лятото, не е толкова състезание, колкото изтезание.

Отново, още с първото си участие, Юрек спечели надбягването, при това със смазваща преднина и нов рекорд на трасето. Скот продължи да печели състезание след състезание и постепенно изгради аура на неуязвимост около легендарното си име. След като покори всички възможни ултра-маратони в Щатите, той се нахвърли като хищник върху останалия свят и спечели някои от най-престижните състезания от Хонг Конг, през Япония, та чак до Гърция, където три последователни години грабна първото място в 235-километровия Спартатлон.

Юрек е максималист и искаше да покори целия свят – да докаже не толкова на другите, колкото на себе си, че е най-издръжливият бегач на планетата. Оставаше му само едно последно предизвикателство: легендарните тараумари, живеещи дълбоко в Mедения каньон на щата Чиуауа в Северно Мексико. Както вече научихме, cветът на бягането бе разстърсен из основи, когато през 1993 двама възрастни тараумари участваха в убийствения ултрамаратон Ледвил в Колорадо и леко оттегчени смазаха безмилостно противниците си като фолк певица "си бемол".

Скот знаеше, че докато не премери силите си с тях, няма да може с чиста съвест да нарече себе си най-великият бегач на свръх-дълги разстояния. Така че, той реши да предизвика тараумарите в епично надбягване на техен собствен терен – 80 километрово трасе по пътеките на непристъпния Mеден каньон, което естествено бе организирано от нашия стар познат - Кабайо Бланко!

Преди няколко години Крис Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите, за да се опита да разгаде тайната на тяхното здраве и дълголетие. В последните две статии и ние се опитахме да декодираме много от загадките, свързани с начина им на живот, хранене, социална структура и т. н. В днешния материал обаче, ще надникнем към най-важната, определяща характеристика на рарамурите – техният неподражаем стил на бягане, неговият произход и ролята, която играе за тяхната пословична неуязвимост.

"Първите тараумари, които видях да бягат, бяха група 12-15 годишни хлапаци, които се състезаваха помежду си" - спомня си Макдугъл. Всички тичаха невероятно, по начин, който не бях виждал, но дори между тях изпъкваше едно изумително 12-13 годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марселино."

Момчето се оказало син на най-великия бегач на рарамурите - Мануел Луна. Hосело се като планински поток между камъните - с огромна усмивка на лицето и коси, беснеещи във вятъра. "Някой ден Марселино ще бъде най-великият шампион на рарамyрите!" - заявил усмихнат Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.

Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил допуснат да наблюдава индианците по време на бягане, той забелязал, че биомеханиката на техните движения била много различна от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в плавен, мек ритъм, но с къси крачки. Стъпалата им сякаш милвали земята, отблъсквайки се изненадващо бързо, но меко. Ръцете им се движели динамично, но от кръста нагоре телата им като че ли оставали неподвижни по време на тичане. Тогава Крис си дал сметка че причината е в това, кoетo тараумарите нямат върху краката си. Работата е там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси или с примитивни сандали. Колкото и да е странно, навярно именно в това се крие тайната на техния омаломощаващ стил на бягане и необясним имунитет към всякакви контузии.

Огромните производители на маратонки като Найки и Адидас също имат тайни. Най-голямата от тях е, че сложните им дизайни, мнoгoслоеви стелки, гелове, въздушни възглавници и т. н. носят повече вреда отколкото полза. Ето нещо, което никога няма да научите от PR департамента на Найки: В историята на модерната маратонка, внесена на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт в началото на 70-те, няма нито едно научно доказателство за това, че тя предотвратява контузиите сред тичащите маси. Нито едно! Точно обратното: епидемията от скъсани ахилеси, ставни контузии, плантарни фасциити и т. н., която заля света на бегачите през последните години, започна точно с въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с все повече гелове, стелки и ненужни боклуци. Всеки път, когато представят поредната си 130 доларова маратонка, големите компaнии, ни подхвърлят поне 5 страници с купени твърдения на учени, без никoй да си направи труда да ги подложи на статистическо проучване.

Накрая самият Боуерман се отрече от компанията която създаде, огорчен от посоката на комерсиализация, начертана от корпоративните амбиции на Найки. Едно от най-шокиращите научни изследвания бе извършено от д-р Бернар Марти в Университета в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той установил че тези, които носят по-скъпи маратонки, имат 123% по-голям шанс да претърпят контузия от тези, които бягат с най-евтините обувки! "Естествено!”, каза великият треньор Артър Лидиърд, "Колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област – толкова по-слаба ще става. Колкото повече я използваш – толкова по-силна! Когато преди 40 години хората бягаха с платнени маратонки, почти не съществуваха ахилесови скъсвания, а за плантарен фасциит дори не бяхме чували.”

Друго светило в бягането на разстояние д-р Джерард Хартман твърди следното: "През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крака в гипс – мускулите ще атрофират, а сухожилията ще се скъсят и ще станат крехки.” Интересно е, че ако свалите обувките и се опитате да тичате боси, ще установите,че крачката ви от само себе си става по-кратка. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част на ходилото, а не вредното движение пета-пръсти характерно за все повече бегачи. Природата си знае работата. Вижте само архитектурата на стъпалото и ще откриете гениален дизайн, който инженерната наука се опитва да пресъздаде в продължение на векове. Арката, най-великата поддържаща структура в природата, е в центъра на всичко. Колкото повече натискаш върху нея – толкова по-силна става. В тялото на човека няма по-сложна механична конструкция от стъпалото: 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула работят в сложен синхрон за да осигурят идеална подвижна опора. И колкото по-свободни са, толкова по-добре си вършат работата. Когато контактува със земята, кракът получава непрекъснат поток от информация, за да може бегачът да адаптира и коригира движението на цялото тяло. Тараумарите нямат маратонки, нямат и контузии до дълбока старост.

Аз самият от години страдам от кошмарен ахилесов тендинит, дължащ се на цяла вечност бягане по площадки и игрища. Сутрин глезените ми са вдървени, а болката пари петите ми дори по време на сън. Тук от началото на века започна да става все по-популярно тичането на бос крак. Един от най-известните негови знаменосци е бегачът Тед Макдоналд, известен като "Босият Тед”. Донякъде от отчаяние, реших и аз да пробвам метода на рарамурите и да захвърля маратонките. Но как да изляза да бягам бос по асфалта? Едва ли ще ми отнеме дълго, преди да направя мазоли с размера и недай си, боже, формата на Азис. Да не говорим за счупени стъкла, пирони и т. н. Отговорът се оказа един странен продукт, наречен "Vibram пет пръста”. Става дума за нещо като гумена обвивка на стъпалото която се обува пръст по пръст. Тази интересна "кракавица” (дали да не я патентовам тази дума?) е изненадващо удобна и дава възможност да тичаш практически на бос крак, без да се нараниш. Предполагам че популяртността на кракавиците Vibram ще ги направи в най-скоро време достъпни и в България. Резултатът от този вид тичане е шокиращ. За няколко месеца болката изчезна и разглезените ми глезени почти оздравяха.

Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали? Макар че винаги ми се е отдавало, и аз подобно на повечето хора, от малък ненавиждам бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии, се питах, защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат? Това, което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същност и по-всяка вероятност кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си с шимпанзетата. Това, което не споделяме, е ахилесово сухожилие: този прелестен тънък конец, който съхранява и отделя енергия, подобно на ластик или пружина, и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради което на практика не могат да тичат. Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени, за да тичаме, защо въобще сме се изправили на два крака. Няма логика!

Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята на четири крака. Дори да оставим настрана животните… Вижте автомобилите. Има елементарна физика в това, да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш аеродинамика, демараж и скорост. Причината е, че ние не сме еволюирали, за да ставаме спринтьори. Според модерната антропология, древните ни предци са ловували с бягане в огромни обширни савани. Преследвали са в спокоен ритъм плячката си, докато тя не се стропляла полyжива на земята. Единственото, което им е трябвало, е да я виждат, макар и в далечината… Колкото по-високо е било полезрението им, толкова по-добре. Колкото по-изправени – толкова по-голям е шансът дивечът да не изчезне на хоризонта. Антрополозите наричат това ловуване "пърсистънс хънтинг" и смятат, че то също ни е помогналo да развием концептуално разсъждение и прогнозиране. Преди 15-ина години, южно-африканският математик Луис Либенбърг, търсещ корените на абстрактното мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които все още ловуват по този начин. В уникален експеримент, той се присъединил към 7 бушмена в Калахари и без подготoвкa успял да учавства успешно в подобен лов.

Ние не само, че сме тичащи животни, а по всяка вероятност сме най-добрите бегачи на дълги разстояния в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Усейн Болт е охлюф, сравнен с повечето четириноги бегачи. Но когато стане дума за издръжливост, нещата се променят. Конете? Бием ги на разстояния от над 150 километра. Антилопите? Както вече спомeнахме, прадедите ни са ги ловували в саваните, преследвайки ги с бягане, докато животните паднели мъртви от умора и дехидратация. Сибисрките хрътки? Може, но в Сибир. Иначе, 50-годишен човек в лоша форма ще ги надбяга, стига да е достатъчно горещо. Знаете ли, че ние сме единствените млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си предимно чрез повърхността на кожата? Няколко милиона потни жлези и липсата на козина ни дава огромно преимущество нa големи разстояния.

Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме и са изолирали около 30 биологически белега, потвърждаващи тази теория. Наскоро бе установено, че неандерталецът не е етап в нашата еволюция – той е съществувал успоредно с модерния човек. Бил е по-силен, по-облечен, по въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата, но е избрал да остане сред дърветата. Може би затова е изчезнал завинаги в горите на времето, докато прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из саваните, за да сложат началото на доминираща цивилизация. От момента, в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се изправили, ние сме започнали да тичаме. В един свят, пълен със зъби, това е бил нашият голям коз. Тичали сме, за да ядем. Тичали сме, за да не бъдем изядени. Тичали сме, за да развием съзнанието си. Тичали сме, за да живеем здрави до дълбока старост.

Тази есен трима американски учени спечелиха Нобеловата награда за медицина, тъй като най-после откриха функцията на теломерите. Теломерите са мистериозни образувания в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се, че с времето те се скъсяват и когато станат прекалено малки, клетката умира. Миналата година бе изследвана група бегачи на дълги разстояния със средна възраст 51 години. Учени измериха дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени установиха, че те са с 40% по-дълги от на тези, които не спортуват. С други думи, ако тичате, ще изглеждате добре не само физически, а ще бъдете и по-млади на клетъчно ниво!

През 2004 големият американски антрополог д-р Денис Брeмбъл направи невероятно откритие. Започвайки от 19 годишна възраст, хората подобряват бягането си за издръжливост всяка година, докато станат на 27 години. От там нататък издръжливостта ни постепенно започва да спада. В даден момент стига обратно до нивото, на което е била, когато сме били на 19. Знаете ли кога настъпва този момент? На 30 годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам колко е трудно за вярване, но шокиращият отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, ако сте се поддържали цял живот, на 64 годишна възраст ще бягате на голямо разстояние така, както сте го правили на 19! Издръжливостта ни е единственото физическо качество, кодирано да бъде с нас до дълбока старост!

Моята ненавист към тичането започна да се стопява някъде на втория месец. Зает в работа и писане, пропуснах два дена тичане и усетих странен мускулен глад. Захвърлих обувките и хукнах в спокоен тръст към парка, търсейки познатия, опияняващ транс, който пристига след около 30-та минута. Тук го наричат "ранърс хай”. Човек започва да се носи някак си леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си. Забързаната улица, без да подозира, забавя кадъра си, градският хаос влиза в плавен ритъм. Земята под краката ти започва да говори. Асфалтът е приятел… Крачките са интервали, отмерващи вътрешното съзерцание, за което все не ни остава време. Тичаш… тичаш… тичаш… и най-после оставаш насаме със себе си, с въздуха дълбоко в алвеолите, с миналото, с бъдещето, с някакво древно наследство вплетено в гените ни…и с разбирането, че Тараумарите сигурно са прави: ние сме родени да тичаме и ако продължиме да забравяме като раса, как да се движим, някой ден няма да можем да си спомним, защо сме родени.

Някъде там, сред пещерите на Сиера Мадре мъждука пламъкът на едно изчезващо изкуство. Истината е, че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго. Останали са само няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвсякъде, а наркокартелите ги избиват без причина – просто така – заради ловната тръпка. Скот Юрек рискува живота си, за да се добере до тях. Заедно с него, в каньона пристигна и Босият Тед и още няколко елитни бегача. Великият Юрек бе в невероятна форма, наложи убийственo тeмпo и успя да победи всички… с изключение на шампиона на тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като нереален, безплътен призрак. Крис Макдугъл бе там и твърди, че след като е завършил на омразното второ място, Скот е намерил Арнулфо сред тълпата от индианци и му се поклонил до земята. След състезанието, Крис Макдугъл попитал къде е Марселино - малкият вундеркинд и бъдещ шампион? Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди месец открили тялото на Марселино на планинска пътека - прострелян в сърцето от произволен куршум на наркотрафикант...

Историята на тараумарите ми даде огромно количество храна за размисъл и преоценка на собствения ми начин на живот. Не казвам, че трябва да извадим себе си от нашия свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия Меден каньон. Не всеки е Кабайо Бланко. Но фактът, че в 21 век, на крачка от цивилизaцията съществува свръх-здрава човешка раса, живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара поне да преосмислите някои неща. Тези невинни чеда на праисторията живеят без електричество, коли, холивуд, интернет, мобифони, фейсбук, биг брадър, макдоналдс и т. н. Ако ние сме цивилизованите, а те - диваците, защо тогава сме все по-болни, по-дебели, по-депресирани? Как е възможно тези палеолитни варвари да живеят толкова спокоен и пълноценен живот? Те не търсят тайната на щастието, защото не вярват, че щастието имa тайни. Ние гоним амбиции, които за тях нямат стойност. За какво им е голяма къща, след като и най-огромният палат е трохичка, сравнен с небето над каньона им? Може би въпросът е не, дали те имат прекалено малко, а дали ние нямаме прекалено много. Може би просто вървим срещу природата си и в това е коренът на проблемите ни.

Помните ли състезанието в Ледвил, което бе спечелено от 55 годишния Викторияно? В същото състезание на 24 място завърши един висок, русокос и изпълнен с възхищение към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. До скоро Хикмън бил професионален боксьор и един от най-обещаващите таланти в американския кик-боксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато съпругата му ненадейно го изоставила заради друг. Съкрушен, и той от своя страна изоставил себе си и всичко свързано с предишния си живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко. Дал си дори ново име и започнал да тича… Непрекъснато. Сякаш искал да избяга от живота си. На състезанието в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните индианци. Те от своя страна веднага разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли го Кабайо Бланко. Белият Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне старата раница от родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягството от себе си, така и бягство към себе си: вътрешното усещане за съпричасност към тази общност и разбирането, че той по всяка вероятност е орисан да стане първият бял Тараумара в историята на човечеството.

Състезанието между Юрек и рарамурите бе само началото. Оттогава насам ултра-маратонът се провежда всяко лято и събира все повече елитни бегачи в сърцето на каньона. Наричат състезанието "Ултра-маратон Кабайо Бланко”, но той самият го нарича "моята сбъдната мечта”.

Знаете ли, в края на тази история, която промени живота ми, ми става ясно, че най-голямата тайна на Медения Каньон е, че ако се спуснем на неговото дъно, няма да открием тараумарите, а нещо много повече. Ще открием себе си – древното начало на нашата самоличност. Ние всички сме тараумари и можем само да спечелим, ако престанеме да го забравяме.

Не питайте как, но успях да се свържа със самият Кабайо Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да станеш приятел. Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска да ви предам следното дума по дума:

"Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук, на дъното на нищото, в мястото, от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние, по нашия си собствен, неповторим начин, продължаваме да тичаме свободни.”

Иво Иванов, Канзас
Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016