Страницата на Иво Иванов, Канзас - Истинските приятели плачат
Sunday, 2016-12-11, 6:04 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Истинските приятели плачат | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Истинските приятели плачат


Ако имате такива и искате да им кажете нещо хубаво, никога не отлагайте!


Истинските мъже не плачат! Откъде е дошла тази изтъркана максима? Кой е мъдрецът, който толкова отдавна, в самата зора на цивилизацията е излязъл от пещерата си, протегнал се е, посрещайки изгрева, и е постановил категорично, че сълзите и мъжкият пол ще бъдат завинаги несъвместими? Не е ясно, но от този момент нататък всеки мъж от детството чак до гроба си е обречен да носи тази повеля близо до себе си.

 

Да, такива сме ние, мъжете: когато сълзите са неизбежни, се преструваме, че нещо е раздразнило очите ни; когато някой се опитва да провокира чувствата ни, отвръщаме с най-надеждната защита – дебелашката шега; когато сме наранени, съкрушени и страдащи, слагаме безизразна маска. Често нещата, които карат жените да плачат, будят у нас искрено недоумение. Да видиш мъж да лее сълзи по време на филма "Титаник"?! Изключено! По-вероятно е Жак-Ив Кусто да се изгуби в асансьор. Да признаем слабост и чувствителност? Възможно е – зависи от това, с какво ни изтезават за подобно признание. Но има и изключения. Не е ли малко изненадващо, че понякога най-железните мъже се оказват най-лесни жертви на емоциите.



2006 още не е изтекла, а ето че вече е на път да постави рекорд по пролети сълзи от елитни спортисти. През март Адам Морисън се строполи изтощен на колене и от очите му потекоха реки, след като отборът му Гонзага загуби от UCLA в баскетболния турнир на NCAA. През лятото Тайгър Уудс спечели престижния голф турнир Бритиш Оупън и не просто се разплака, а се разрида в обятията на съпругата си. А съвсем наскоро и Андре Агаси се обля в сълзи, след като удари последния форхенд в кариерата си. Интересното е, че тук, в Америка, проявите на тези трима спортисти бяха посрещнати от мнозина с критика. „Истинските мъже не плачат", тръбяха фенове, печатни издания и водещи на радиопредавания.

 

Всъщност истината е, че дори най-силните мъже плачат. Наскоро видях един от тях. Човек, когото винаги съм искал да срещна и когото най-после зърнах преди три седмици на стадиона в Лоурънс, Канзас. Името му е Гейл Сейърс – една от най-големите живи легенди на американския спорт и главно действащо лице в един много особен филм. Той се казва „Песента на Брайън" и това, което го прави уникален, е фактът, че този филм вече 35 години кара възрастни мъже да плачат.


Той разказва историята на Гейл Сейърс и Брайън Пиколо: съотборници, съперници и най-важното – приятели, чиито съдби ще останат преплетени вечно. Ако ми позволите, ще ви разкажа за „Песента на Брайън" и за своята собствена малка песен, защото те са две обикновени притчи за приятелството – едно от малкото неща, които са по-важни за един истински мъж от нетърпимостта към сълзите.


Пиколо и Сейърс се срещат за първи път като играчи на Чикаго. Дори е без значение в какъв спорт са се състезавали. Ще кажа само, че са били сред най-бързите хора на планетата. Брайън бил изключителен, но Гейл е бил явление - един на милиони. Бягал като газела и не случайно бил наречен Канзаската комета. Брайън знаел, че докато Сейърс е в отбора, той няма да помирише игрището. Но въпреки че спорели за едно и също място, въпреки че нямали нищо общо помежду си, въпреки че дори кожата им била с различен цвят, те станали неразделни. Понякога в приятелството няма логика: нещо прещраква, някакъв тайнствен механизъм се задейства и така, както денят и нощта не могат един без друг, двама различни мъже стават приятели завинаги.


***
Това, което не можех да разбера, бе как е възможно един човек на име Емил да не знае български. Впоследствие научих, че момчето е прекарало по-голямата част от младия си 8-годишен живот в Украйна, поради което българският му се състоеше само от десетина думи. На моя чин имаше свободно място и в първия си учебен ден, объркан и малко изплашен, Емил седна до мен. Нещо прещрака, някакъв тайнствен механизъм се задейства и от този ден нататък Иво и Емил станаха неразделни.


***
Малко време е отнело на Сейърс да плени Америка с таланта си. С него в редиците си отборът на Чикаго станал непобедим, а атрактивният му стил му спечелил милиони фенове в цялата страна. В същото време Брайън съумява да тренира някак си, без да позволи на спортната завист да застане между него и приятеля му. В деветия мач за 1968 г. жестока контузия прекъсва шеметния бяг на Сейърс. Коляното му е напълно разрушено и лекарите изказват съмнение, че Гейл въобще ще стъпи някога на игрището. Брайън заема мястото му и бързо се превръща в новия любимец на публиката. Сейърс потъва в депресия и този, който го изтръгва от нея, е именно Брайън - човекът, които е най-заинтересуван той да остане контузен. Всеки ден верният приятел почти насила мъкне Сейърс на рехабилитация, мотивира го, провокира го и дори го кара да избухва в смях с неповторимото си чувство за хумор.


***
През годините стигнах до извода, че няма сила на този свят, която да ме скара с Емил. Приятелството ни бе рядко срещано, неразрушимо явление. Нямахме братя и сестри, така че взаимоотношенията ни бяха много близки до братските. Спомените изтъняват, но все още успявам да се върна към безкрайните, горещи летни дни, които заедно насищахме с игри, мечти и пакости.

 

Годините отлитаха и един ден осъзнах, че приятелството ни е надживяло детството. Променихме се, но продължавахме да бъдем неразделни. Заедно бягахме от училище, за да гледаме „Плешивото куче" в кино „Витоша", заедно ходехме на море, заедно викахме по футболните мачове и заедно опитвахме да разгадаем метафорите в песните на „Пинк Флойд". Дори неизбежното влюбване в едно и също момиче не можа да ни скара. Беше ясно, че съм намерил приятел за цял живот.



***
Благодарение на Брайън, Гейл възстановил напълно раздробеното си коляно и за отрицателно време се превърнал отново в неудържимата Канзаска комета. През 1969 Сейърс мачка безапелационно рекорд след рекорд. Брайън отново сяда на резервната скамейка и отново без грам завист и съжаление. Точно обратното – радостта от възстановяването на приятеля му е искрена и неподправена. Гейл споделя с него, че ще му бъде признателен до края на дните си.


***
Като тийнейджъри често водехме дълги разговори с Емил и крояхме грандиозни планове за бъдещето. С някакъв величествен наивитет си мислехме, че някой ден ще променим света и хората. Мислехме да напишем книга заедно като Илф и Петров. Мечтаехме за някакъв по-добър живот, за околосветски пътешествия и опасни антикомунистически авантюри. От време на време говорехме и за времето и приятелството. Казвахме си, че като станем на 80, сигурно ще бъдем пак толкова безотговорни и ще закачаме бабичките на улицата.

 

Чудехме се, ако един ден имаме синове, дали и те ще станат неразделни приятели като нас. В един от тези разговори Емил най-неочаквано ми направи най-големия и незаслужен комплимент, който някога съм получавал. Беше свързан с характера ми и с това как искал някой ден да съм кръстник на детето му.


Ние, мъжете, не си правим комплименти по същата причина, поради която не разбираме, защо трябва да плачем в края на „Титаник". Две приятелки могат да ласкаят прическите си с часове. Ние сме по-различни. С най-добрия ми приятел от години се обръщаме един към друг с „Как си бе, идиот?”. Преведено от мъжки, това означава: „Много ми липсваш напоследък, скъпи приятелю.” Тогава, вместо да върна комплимента на Емил, го сподавих с някаква дебелашка шега и с намек, че приятелят ми явно е препил.


***
Брайън започнал да кашля лошо по време на мач през 1969 г. Наложило се да излезе от игра и няколко дни по-късно открили тумора и жестоките му метастази в дробовете на Пиколо. Химиотерапията не могла да спре развитието на болестта. Отчаян, онкологът изрязал изцяло единия бял дроб, но и това не помогнало. Брайън бил на смъртно легло и Гейл бил съкрушен в същата вечер, в която трябвало да получи наградата за най-сърцат спортист на годината. Сейърс се изправил на трибуната в Ню Йорк и облян в сълзи, заявил следното: „Тази награда принадлежи на Брайън. Гордея се, че имам такъв приятел, и го обичам с цялото си сърце и бих искал и вие да му дадете обичта си. И нека тази нощ паднем на колене и помолим Бог също да му даде обичта Си.” Но Бог не отговорил и Брайън Пиколо издъхнал на 16 юни 1970, преди да е навършил и 30 години.



***
Емил си отиде от този свят нелепо. Преди да е навършил 30 години. Така, както често става. Днес си тук – утре те няма. Летял е твърде бързо по проклетия път София – Бургас и някъде около Сливен е излетял от шосето. До него на място загина момичето, което трябваше да стане негова жена. Аз бях на хиляди километри, когато телефонът звънна зловещо и някой ми каза, че Емил вече не е между нас. Но преди да дойдат сълзите, дойде усещането, че съм бил жестоко излъган. Надхитрен от съдбата. Че никога няма да видя приятеля си. Че никога няма да напишем книгата си. Че няма да кръстя детето му. Но най-жестоко бе прозрението, че никога няма да мога да му върна онзи безценен комплимент и да кажа на Емил, колко много значи за мен. Да му призная, че на него дължа толкова много от характера си, от начина, по-който мисля и виждам живота, от чувството си за хумор. Ако не бе ти, Емиле, аз нямаше да бъда аз. Дано ангелите да могат да четат и тези думи да стигнат някак до теб.


Някой някога някъде е казал, че истинските мъже не плачат. Вярно е. Един мъж не трябва да пилее сълзите си – те са благородна течност, която трябва да бъде пестена. Не е редно да плачем, защото е паднал любимият ни отбор, или да заскърцаме като Страдивариус, защото ни е гръмнала водната помпа, или дори да зароним метросексуални сълзи като Дейвид Бекъм, който се разрида, когато синът му тръгна на училище. Но има неща, за които на един истински мъж му е разрешено да плаче.

 

Адам Морисън плака, защото хвърли всичко от себе си, въпреки че цял живот се бори с коварна болест.



 

Тайгър Уудс рида не за друго, а защото усети невидимото присъствие на баща си Ърл, който бе починал от рак само седмица по-рано.



 

След 20 години къртовски труд Агаси също бе заслужил да изпрати кариерата си със сълзи.



 

Ние, мъжете, имаме много недостатъци, но едно от най-хубавите ни качества е предаността към приятеля. Човек може да няма и една стотинка, но истинската, опустошителна бедност идва, когато си загубил истински приятел. Задайте си този въпрос: Имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено тъй като това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте. Всеки човек трябва да напише поне един куплет към песента на Брайън.

 

Наскоро синът ми стана на 6 години. Това дете расте безобразно бързо. Така ми се искаше да си хареса баскетбола, но футболът като че ли спечели битката. Играе в отбор, наречен Ураганът Хобит, и вкарва гол след гол. В събота бе последният им мач за сезона и моят юнак се разписа два пъти. Въпреки това „ураганчетата" паднаха с 3:4, а синът ми пропусна да изравни на празна врата. Видях, че е съкрушен и сълзите се стичат по лицето му. „Ето – казах си – сега е моментът да бъда родител. Да използвам ситуацията за урок. Да дам мъдър съвет. Да му кажа кое е важно в живота и кое не е."




Но когато го вдигнах и се взрях в невинните, сини, разплакани очи, забравих всичко, което бях намислил, и успях да промълвя само онази глупава лъжа, която ни следва, откакто свят светува: „Емиле, не плачи, сине. Нима не знаеш? Нима не си чувал, рожбо, че истинските мъже никога, ама никога не плачат?”


ИВО ИВАНОВ, Канзас

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016