Страницата на Иво Иванов, Канзас - Всяка грешка е напълно изключена
Sunday, 2016-12-11, 6:05 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Всяка грешка е напълно изключена | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Всяка грешка е напълно изключена


11 Април 2007


15-годишната Джесика Лонг с наградата „Съливан”, която се връчва от 76 години. На игрите в Атина през 2004 тя спечели три златни медала. Плувкинята е първият параолимпиец, избран за спортист на годината в САЩ.


Честито, Джеси! Ти го заслужи!

 

„Здрасти! Казвам се Джесика. Джесика Лонг. Но това не е съвсем сигурно. Преди 14 години се казвах Татяна Кирилова. Въобще, в моя случай много неща не са съвсем сигурни. Ох, страшно мразя да говоря за себе си, но щом настоявате, ще ви разкажа... Шшшш! Cамо по-тихичко! Ще трябва да я караме шепнешком и да не повишаваме даже вътрешен глас, защото сме на много тежкарско място – балната зала на NYAC в Манхатън. Такъв лукс, такова нещо не съм виждала през живота си! Тези лилави завеси например са толкова тежки, че ако си ги закача на прозореца, сигурно ще ми сгромолясат цялата стая в кухнята и къщата ни като нищо ще стане едноетажна. Поне, ако не друго, леглото ми ще бъде до хладилника. Но това, което ме шашка тотално тук, са полилеите. Произведения на кристалното изкуство, откъдето и да ги погледнеш! Представяте ли си физиономиите на наш'те, ако си гушна един такъв полилей оттук и си го посадя в моята спалня? Направо ще ги разбия!


Ох, още не мога да повярвам, че ме поканиха да присъствам на тази церемония. Знаете ли, че в тази зала от 100 години е забранено на мъж да влиза без сако и вратовръзка. Луда работа! Ако погледнете през прозореца, ще видите Сентрал Парк, файтони, лимузини и обувки „Прада”, пълни с богаташи, разхождащи ги по „Пето Авеню”. Но да ви кажа честно, тук вътре е по-интересно, тъй като сме в разгара на церемонията по връчване на супернаградата „Джеймс Съливан” за спортист на Америка за 2006. Ако погледнете наоколо и видите всички легенди в залата, ще се хванате за главата: Жоаким Ноа, в който всичките ми приятелкки са влюбени (добре де, признавам, че е готин), Аполо Антон Оно (как лети по леда само този човек!), баскетболистката Кандис Паркър, която може сама да бие цял отбор (помните ли как спечели състезание по забивки срещу момчета?), фигyристката Саша Коен (страшна е направо!) и още сума ти суперзвезди.


В момента някакъв важен чичко от Щатския олимийски комитет се е качил на подиума и обяснява защо сме се събрали, но аз нещо тази вечер не мога да се съсредоточа – сякаш съм оглушала. И кълна се, направо не го чувам този човек какво казва. Значи, въобще не мога да се концентрирам и проблемът е Майкъл! Майкъл, Майкъл, Майкъл – само той ми е в главата, само за него мисля. Аз съм тук на тази церемония с една единствена цел: да стискам палци до припадък на моя идол – великия, единствен, гениален, великолепен, фамозен, неповторим и естествено, безумно сладък Майкъл Фелпс. Просто няма друг като него. Приятелките все ми се подиграват, че съм си загубила aкъла по Майкъл, че стените ми са покрити с негови постери, че мечтая да го срещна. Даже казват, че не бил хубав, че приличал на карикатура и имал зъбата усмивка. Една позната дори има нахалството да ми подметне, че ако отидел да си купи обувки и се усмихнел на продавачката, тя сигурно щяла да го отведе на щанда за подкови. Хахаха – много смешно!


Супер си е Майкъл – във всяко едно отношение, а усмивката му направо ме разтaпя. Аз си мисля, че той ще стане спортист на годината и ще ви обясня защо. Значи, наградата „Съливан” не е просто някаква си там награда. От 76 години я дават на най-добрия аматьор и гласуването е направено така, че да спечели най-достойният. Има жури, съставено от членовете на олимпийския комитет, най-добрите специалисти от най-различни спортове и като капак, 1/3 от гласа принадлежи на феновете из цялата страна. Всички гласуват независимо един от друг и няма място за ментене и злоупотреба, т. е. моят идол ще грабне наградата. Това е най-мъдрото възможно жури. То знае точно какво прави – грешката е изключена!


Значи, бях започнала да ви разказвам за себе си. За моята скромна особа Джесика Лонг, позната също с по-близкото до вас славянско име Татяна Кирилова. Какво да ви кажа? Aз съм най-обикновен тийнейджър с типични тийнейджърски проблеми. Имам тийнейджърски речник, тийнейджърски стремежи и тийнейджърски влюбвания. Обичам Джъстин Тимбърлейк, пица, разговорите в интернет и филмите с Орландо Блум. Като всеки тийнейджър мисълта ми подскача прекалено бързо от тема на тема и майка ми все ме тормози, че злоупотребявам с паразитни думи като „значи”, „жестоко” и „тотално”, на което ще отговоря така, както винаги отговарям на всяко незаслужено обвинение: „Тотално жестоко обвинение, значи!”

 

Определено не се различавам от останалите момичета на моята възраст, като изключим, че наистина, ама наистина не обичам да говоря за себе си. Това, което го правя в момента, е крайно нетипично и има голяма вероятност да е скалъпено от автора на базата на мои интервюта, блогове и фактология. Както виждате, не съм кой знае колко интересна и направо не мога да ги разбера всички тези хора, които постоянно се превъзнасят и ме наричат уникална и невероятна. Значи, предпочитам да говоря за майка си и баща си, които обичам до безумие. Казват се Стив и Бет, но и това май не е съвсем сигурно. Имам и други родители, но техните имена не знам. Не е ли тотално странно, че сега имам толкова приятели, познати и дори фенклубове, а навремето никoй не ме е искал?


Родила съм се в Иркутcк сред замръзналите сибирски тундри и майка ми веднага ме е дала в сиропиталище. Не мога да я виня. Кой знае, милата, каква е била съдбата й, колко мъчителна е била самата мисъл да ме отгледа. Сигурно тотално се е изплашила, като ме е видяла. То и аз да бях, навярно щях да се изплаша, но и това не е съвсем сигурно, защото не си спомням някога да съм се плашила от нещо. Напротив, всички ми повтарят, че имам заразителна усмивка, която никога не свалям от лицето си. Еми, щастлив човек съм, какво толкова – има ли смисъл да се мотаем наоколо вечно тъжни и начумерени? Между другото, казах ли ви с каква рокля съм дошла на церемонията – тотално, жестоко невероятна! Червена, със страхотен дизайн, който ме прави да изглеждам голяма – поне на 17! Ох, дано да спечели Майкъл. Не може да не спечели. Споменах ли вече, че наградата се дава от най-мъдрото възможно жури? Те знаят точно какво правят – грешката е изключена. Аз обаче ще cи му стискам палци, за всеки случай.

 

Та значи, Стив и Бет пристигнали в сиропиталището в търсене на дете за осиновяване. Не знам дали знаете, но няма по-важно нещо за едно изоставено дете от нова майка и татко. За мой късмет, те са искали точно дете, което никoй, ама никoй не би осиновил. Това се оказало тотално в моя полза, защото, щом ми видели русата глава, големите зелени очи и сладката бебешка физиономия, те посочили: „Ето това е нашето дете!” Значи, така съм се озовала в Америка на годинка и два месеца и от Татяна Кирилова съм се превърнала в Джесика Лонг.


Ето, че следващият говорител се качи на сцената и започна да разказва за бившите носители на наградата „Съливан”. Чувам имена на легенди: Карл Луис, Марк Шпиц, Джеки Джойнър Кърси, Бони Блеър, Пейтън Менинг. Така е – винаги най-добрият печели. Журито наистина знае какво прави. Грешката е тотално изключена. Значи, винаги съм знаела, че Фелпс е висок, но на живо той си е направо гигант. Не случайно има толкова уникален стил и ъгъл на загребване – просто е създаден за плуване. Дългите крайници, огромните длани и стъпала. Ех, ако аз имах такива крака? А, не така! Това е вредна мисъл. Никога не съм завиждала на никого за нищо. Сигурно затова съм вечно усмихната. Щастието и завистта са тотално несъвместими.


Всичко, което съм постигнала, го дължа на факта, че съм благодарна за това, което имам, и не се изтезавам за това, което нямам. Като стана дума за краката – плавници на Фелпс, е време да си призная, че аз всъщност въобще нямам крака. Родила съм се без кости в подбедриците и кой знае – сигурно затова съм попаднала в сиропиталище. Когато ме довели в Америка, лекарите дълго клатили глави и накрая казали: „Горкото бебе. Ще трябва да му отрежем крачетата под колената.”


Така се оказах без крака, с ново име и нова националност на годинка и половина. Значи, повечето хора сигурно си мислят, че съм била обречена на тотално обездвижен живот в количка, но и това не е съвсем сигурно. Научила съм се да ходя c протези още след месец и оттогава нямам спиране. Знаете ли, че аз самата съм плувкиня? Е, не като Майк – на съвсем друго ниво, но много хора твърдят, че съм чудо на природата. Глупости! Както казах – съвсем нормално тийнейджърче съм, но някакви специалисти разправят, че имам неописуем витален капацитет и страшно силни ръце. Казват, че мускулите ми произвеждат по-малко млечна киселина и се уморяват по-бавно, отколкото при други хора. Също твърдят, че ако съм имала крака, сигурно съм щяла да бъда невиждано явление в световното плуване.

 

Вероятно за това спечелих три златни медала в Атина, въпреки че бях на 12 години! Значи тогава ми беше мъчно за жените, които бих. Те толкова искаха да спечелят и да ви кажа честно, го заслужаваха повече от мен. Просто имах късмет. Тогава много исках да срещна Майкъл, но параолимпийските игри започнаха, след като редовната олимпиада беше завършила. Значи, тотално се разочаровах. Напоследък побеждавам много. На парасветовното в Южна Африка взех 9 златни медала! Как точно стана това, не знам. Според мен имах тотален късмет. Особено на 100 метра бътерфлай; китайката Уеиян е супер и заслужаваше да е първа. А да – пак миналата година счупих 18 световни рекорда и държа рекордите в 12 дисциплини. Но не се надувам, защото аз си знам, че ме гони, както казах, тотален късмет и поне два-три рекорда се дължат на него.

 

Би трябвало да съм на 15 години, но дори това не е съвсем сигурно. Родена съм на 29 февруари 1992, високосна година, тоест може да се каже, че съм само на три годинки. Жестоко, нали? Значи, искам да си призная, че не е много лесно да се състезавам без крака. Плувам без протези и е малко като да караш велосипед на едно колело... непрекъснато! Също губя страшно много време на старта, защото не мога да отскоча от коленете си. При обръщането пак губя време, тъй като не мога да се отблъсна по същата причина. После наваксвам с прехвалените си ръце и витален капацитет. От друга страна, какво толкова? Акулите и те нямат крака, а я ги вижте какви яки плувци са! Тренирам в спортен комплекс в Мериленд и там често бия останалите състезатели, които са си редовни плувци. Най-гот е, когато дойде нов човек и осъзнава, че нямам крака, чак когато изляза от басейна. Тотално го шашкам. Въобще, често правя неща, които не са за хора без крака. Скачам на батут например, карам кънки, играя баскетбол и най-откаченото ми хоби – скално катерене! Да – скално катерене без крака! Добре, че имам силни ръце.


Ето, че идва моментът на истината. Ще обявят победителя. Стисвам здраво палци! За теб, Майкъл. Ти си най-великият. Обичам те повече от Джъстин Тимберлейк, пица с шунка и Орландо Блум, взети заедно! Сигурна съм, че ще спечелиш – нали това е най-мъдрото жури. Всяка грешка е напълно изключена. Не мога да се концентрирам, като оглушала съм. Произнасят името на победителя и слава Богу, Майк се надига от стола. Но защо не тръгва към подиума, защо ме разтапя с усмивка? Защо всички гледат в мен и ръкопляскат? Аполо Антон, Саша Коен, Ноа, Паркър... Какво искат те от мен? Какво искат да ми кажат с тези добри очи и широки усмивки? Какво?”

 

Стани, Джеси. Изправи се в прелестната си рокля. Отдавна вече никoй не вижда протезите. Толкова си хубава в тази пролетна вечер! Застанала от двете страни на детството. Толкова лъчезарна в наивната си илюзия, че изглеждаш по-голяма от петнайсетте си години. Уж нямаш крака, а стъпваш по-здраво на земята от повечето от нас! Уж съдбата те е ограбила, а ти й благодариш за богатството! Уж не можеш да ходиш, а знаеш как да летиш! И стига с тези невярващи очи! Къде е прочутата ти усмивка? Кажи й да даде шанс на аплодисментите и да озари лицето ти! И после нека краката, които уж нямаш, те отведат към подиума и към още безброй прекрасни неща. Защото бъдещето е твое. Защото човек трябва да заслужи това, което му предстои.


Честито, Джесика – спортист на годината! Първият параолимпиец в историята, спечелил наградата! И моля те, не ми казвай, че си имала късмет, че са ти я дали по милост или че е станала някаква грешка. Държа да ти напомня, че това е най-мъдрото възможно жури. Те знаят точно какво правят. Всяка грешка, Джеси, е напълно изключена.


Вътрешният монолог на Джесика Лонг е хипотетичен и е конструиран от автора на базата на мнoгoбройни интервюта, биографични данни и наблюдения от нейния живот.


ИВО ИВАНОВ

Канзас

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016