Страницата на Иво Иванов, Канзас - Баскетболна елегия
Sunday, 2016-12-11, 6:05 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Баскетболна елегия | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Баскетболна елегия


6 Ноември 2006 г.


Вярвате ли в призраци? Интересна тема, която често се налага да разисквам с децата около Хелоуин. Аз определено имам съмнения относно отвъдния свят и честно казано, ставам силно религиозен само по време на силна турбуленция в самолета. Но нали съм непоправим оптимист, иска ми се да вярвам, че не всичко свършва със смъртта и че ни чакат още интересни преживявания дориq след като сме се сбогували с тукашния свят. Парапсихолозите вярват, че след смъртта продължаваме да се шляем наоколо под формата на биоенергия, наречена ектоплазма. Има дори цяла религия, наречена спиритизъм, според която душите ни обитават успореден на нашия свят.

ИВО ИВАНОВ
Канзас

Трябва да призная, че самият аз поне веднъж в годината проявявам лека форма на спиритизъм. Днес е 6 ноември и след малко ще тръгна към гробището, за да мина стъпка по стъпка през ритуал, който спазвам всеотдайно вече 15 години. Гробището е само на пет минути от нас – на 15-а улица, но първо ще спра в центъра и ще купя една-единствена роза. Винаги паркирам на едно и също място, на около 30 метра от входа на красивото гробище. Действително мястото е идеално за последна спирка: фризирана трева, кристално чист въздух, изящни дръвчета и мека, не натрапчива тишина.
Ще поставя цветето там, където го слагам всяка година – върху гроба на създателя на баскетбола – д-р Джеймс Нейсмит. Надгробната му плоча всъщност е внушителен паметник, а до него е и изящната мраморна пейка, подарена от ФИБА.


Днес е рожденият ден на д-р Нейсмит и моят скромен жест към него се е превърнал в традиция. След като сложа розата, ще седна на пейката и ще опитам да се върна назад във времето, за да си спомня къде, кога и как играта, създадена от този прекрасен човек, се е превърнала в толкова съществена част от живота ми. Ще погледна към лицата от миналото, към мнoгoбройните приятели и незабравими спомени, които дължа изцяло на баскетбола. Моите уважения към негово превъзходителство Цар футбол, но за мен и за милиони като мен по целия свят най-красивият, динамичен, спиращ дъха колективен спорт, се играе с оранжева топка.


Мисля, че бях едва 9-10 годишен, когато гледах един филм на виртуозите от Харлем Глоубтротърс в бившето кино „Дружба”. Излязох от киното зашеметен и от този ден нататък баскетболът се превърна в мания, която нахълта в живота ми като някаква сладка стихия, от която никога няма да потърся спасение. Бързо разбрах, че когато попадне в умели ръце, тази игра придобива пленителна ритмика, която няма равна на себе си. Повече от всеки друг спорт баскетболът поощрява организираната импровизация, превръщайки движението на петима души в добре режисиран и въпреки това непредвидим, хипнотичен танц. Не е трудно човек да открие поезия и дори музика в баскетбола. В него има толкова много движение, толкова много хармония и естествено взаимодействие между отделните звена. Но баскетболът е и сложен.

 

За посветения върху, едно празно игрище е разположен цял град – невидим лабиринт от улици, виадукти и пресечки. Откъде ще мине топката, за да стигне до целта си? Как ще преодолее мнoгoбройните капани? Кое отиграване ще й гарантира път през паяжината от вероятности? Всеки мач е една свръхатрактивна верига от въпроси и отговори. Но днес и баскетболът има един голям въпрос към нас: Какво стана с България? Защо изчезна от баскетболната карта на Европа? Често чувам думите: „Ние сме футболна нация, баскетболът няма корени у нас.” Моля? Знаете ли, че някога Балканите са се учили от нас на баскетбол? Че гърците, турците и дори югославяните са черпили с пълни шепи от нашите традиции и треньорски опит? Че сме имали играчи и специалисти на световно ниво, чиито имена са се знаели и са се произнасяли с възхищение от Cантяго до Камчатка? Хора като Любо и Гецата Панови, Ваня Войнова, Атанас Голомеев, Петкана Макавеева, Иван Гълъбов и много, много други.

 

Та, ние имаме такива успехи в баскетбола, каквито никога не сме имали и сигурно никога няма да имаме във футбола! Имаме европейски шампиони, медали от световни първенства и олимпиади и категорични победи над най-големите колоси в този спорт. Знаете ли, че баскетболът е бил толкова популярен у нас, че мачовете са се играели на открито на националния стадион пред пълни трибуни? Но... това е било някога.

 

Днес любимият баскетбол е на респиратор в реанимацията, а България е на опашката на Балканите. Заобиколени сме от европейски, олимпийски и световни шампиони и вицешампиони. Сърбия и Хърватия са станали Мека на баскетбола. Гърците трупат медали и титли и дори наскоро направиха висококалорична мусака от Дрийм тийм. Турците, които допреди 20 години не подозираха за съществуването на баскетбола, бълват млади таланти и пращат играчи в НБА. Дори Словения, в която има по-малко хора, отколкото в клуб "Червило", успя да пласира петима играчи в Националната баскетболна асоциация! Петима! Скоро вече в НБА ще има повече словенци, отколкото в Словения!


Как е възможно всички тези школи да се движат така спокойно, методично и уверено напред, докато ние сме поели в обратна посока? Как така съумяхме да се превърнем в пустеещ остров сред океан от баскетбол? Като малък живеех на две крачки от 127-о училище „Денкоглу". Това място бе епицентърът на детския баскетбол в София, и то само заради един човек: учителя по физическо възпитание, когото всички наричаха другаря Младенов. 127-о не разполагаше с почти никаква база: типичното куклено салонче с два стари коша и десетина гумени топки. Но в лицето на Младенов децата имаха безценен ресурс. Този изключителен, влюбен до безумие в играта човек бе баскетболна енциклопедия и нямат брой учениците му, чийто живот бе завинаги белязан от този красив спорт. Преди 20 години написах първата си статия. Вестник „Старт” ми даде картбланш да си избера тема. Мислех да пиша за НБА и Mайкъл Джордан. Но вместо това реших да посветя първите си редове на учителя Младенов, който се бори сам, без инфраструктура, без средства и без подкрепа от системата. Самотен самурай, движен единствено от изпепеляващата си любов към играта.

Трудно ми е да повярвам, че днес, 20 години по-късно, почти нищо не се е променило. Няма зали, няма кошове, няма масовост и дори асфалтът по площадките се пука, господа съдебни заседатели! Време е да се хвърли спасителен пояс на баскетбола. Имаме солидна основа и традиции. Имаме и много компетентни хора. В БФБ, в клубовете и в няколко детски школи има ядро от знаещи, можещи и амбициозни специалисти. В катедрата по баскетбол в Националната спортна академия работят чудесни преподаватели като семейство Църови, Владо Цветков и др. Атестат за способностите им е фактът, че успяха да налеят мозък дори в моята чугунена глава. Но най-ценното нещо, което имаме, са хилядите млади привърженици, които въпреки немотията и липсата на подкрепа намират начин да тренират в зали със счупени прозорци, да играят по неравните асфалтови площадки и да поддържат трептящия пламък на българския баскетбол.


Това лято поиграх малко с юношите на Лукойл в зала „Академик”. Момчетата знаеха какво правят, движеха се грамотно и играеха с невероятен ентусиазъм. Но залата без съмнение е строена в ранния палеолит, достъпът до нея е труден, а съблекалнята се състои от две пейки и няколко пресипнали душа, които храчат ръждясала течност. Енергията и ентусиазмът на тези момчета не заслужават такова отношение. Една от смятаните за добри зали в столицата – „Триадица", е също под всякаква критика. Съоръжението е буквално една тенекия, в която през зимата настъпва кучи студ и децата стават жертви на ставни контузии. А през лятото, доколкото чух, екип от учени и теолози е установил, че температурата в залата е точно три пъти по-висока от температурата на ада. Това обяснява и името й. Но все пак „Триадица” има с какво да се гордее, тъй като забелязах, че там поне се провежда някакво международно събитие. По-конкретно, върху напуканите плочки на съблекалните (ударението е върху калните) редовно се състои световен симпозиум на онихомикозните гъбички.


На този етап като че ли са необходими спонсори, маркетинг, подкрепа от държавата и организация. И най-вече разбиране, че всяка сграда се строи от долу на горе. Може би е време да се поучим от съседите си, така както те взеха опит от нас преди много години. В Словения федерацията работи с всички училища, за да се развият фундаментални баскетболни качества още от първи клас. В Гърция се инвестират огромни средства в баскетбола както от държавата, така и от частния сектор, а в Турция модерни зали и площадки никнат като гъбичките в „Триадица”. Трябват ни много неща, за да спасим баскетбола. Необходимо е координирано усилие, за да не се получи така, че хора като Янко Янчев, Данчо Колев, Любо Минчев, Тити Папазов, Росен Бaрчовски и толкова много като тях да бъдат оставени в безтегловност. Трябва ни стройна армия от добре платени самураи, а не самотни, изоставени воини: само така ще се върнем триумфално на световната сцена. Не от свое име, а от името на хилядите млади, влюбени в баскетбола българчета, искам да се обърна днес, на рождения ден на Джеймс Нейсмит, към българските бизнесмени, към общини, кметове, телевизии и политически фигури: подайте ръка на баскетбола! Той го заслужава и повярвайте ми, вложените от вас усилия и средства ще се възвърнат мнoгoкратно.


След малко ще отида да сложа розата на гроба на д-р Нейсмит. Никога не съм смятал цветето за едноличен подарък: то винаги е било от всички нас – хилядите рожби на баскетбола от Страната на розите. Този път мисля да отпечатам и тази статия и да я оставя до цветето. Кой знае, може пък и да са прави откачените спиритисти и духът на стария доктор да се появява нощем на гробището в търсене на нещо за четене. Когато някой ден удари и моят час и се пренеса във великите ловни полета (поне след 50 години, надявам се), има голяма вероятност да легна в същото това свято за феновете на баскетбола гробище. Представям си как ще си витаем с призрака на д-р Нейсмит между гробовете и ще водим дълги разговори за двойни заслони и зонови преси. После ще седнем на пейката – два щастливи, безгрижни облака ектоплазма, и ще му разкажа за баскетбола в България. Ще му обясня колко много съдби е докоснало изобретението.

 

После ще му разкажа и за другаря Младенов, който собственоръчно изгради цяла школа и създаде някои от най-добрите ни баскетболисти. Сигурно ще спомена и най-големия шедьовър в треньорската кариера на учителя – собствения му син, легендарния Жоро Младенов. И понеже, както споменах, съм непоправим оптимист, се надявам да му разкажа и за европейската титла на България от 2016, и за олимпийското ни злато от 2020 и за невероятните ни баскетболни съоръжения, пръснати из цялата страна, и за двайсетимата българи в НБА, и за това как телевизията ни предава всеки мач, и за модерните ни 20-хилядни зали в големите градове. А д-р Нейсмит ще ме погледне и ще поклати глава: „Иво, ти си много глупав човек. Защо ми губиш времето с този разказ? Нима не знаеш, че аз вече съм го прочел в статията, която ми остави през ноември 2006? Дори вече съм прочел това изречение, в което ти казвам, че вече съм прочел това изречение. А иначе си почти прав, само дето си объркал датите на титлите на България и си подценил броя на играчите ви в НБА.”

 

Но после създателят на баскетбола навярно ще се натъжи: „Хей, а това, че сега си тук, до мен на пейката, не означава ли край на розите? Така бях свикнал с тях. Вече няма да има кой да ми напомня с ароматния си глас за морето, за Балкана и за всички вас.” Но аз, с риск да го спомена за трети път, съм непоправим оптимист и затова вместо да замълча с наведена глава, ще кажа с призрачна усмивка: „Има кой, д-р Нейсмит, има кой!”

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016