Прах във вятъра
4 Октомври 2006 г.
Завиждам на хора като Начко Михайлов, защото само останките им са тленни - не и делата.
Наскоро загубих скъп приятел. Дейвид Уелтън си отиде от този свят така,
както живя в него - с почти свръхестествено спокойствие, достойнство и
тихо благородство. Даже нямаше живи роднини - само аз и още няколко
приятели се бяхме събрали до леглото му в болницата LMH в деня, в който
всички знаехме, че ще бъде последен. Пет-шест вдишвания преди да ни
напусне завинаги, Дейвид отвори бавно клепачи, погледна ни с мълчалива
тъга и нещо започна да се отдалечава в синьото на очите му. Нямаше
болка, нямаше страдание. Приятелят ни просто пое дъх за последен път и
кълна се, сякаш тази прощална глътка въздух, напускайки болничната
стая, грабна по нещичко от всички нас, за да го отнесе със себе си
завинаги. Човек никога не е същият, след като е бил свидетел на такъв
момент. В него има и величие, и някакъв смразяващ, древен страх -
предчувствие за неизбежна крайност.
ИВО ИВАНОВ
Канзас
Такива
мигове ни променят - правят ни едновременно по-бедни и по-богати. Три
дни след смъртта на Дейв бях на погребението му, където имах тежката
задача да произнеса със задавен глас прощалното слово. После свещеникът
мина през обичайните думи за пепелта, праха и отвъдното царство и
голямата, гореща прерия пое тялото на Дейвид без ропот и възражение.
Още ми е трудно да повярвам, че този толкова добър човек вече го няма.
Има хора на този свят, които ни се струват вечни, неуязвими и
недосегаеми. Те са толкова сраснати с миналото и настоящето ни, че
бъдещето понякога изглежда нелогично без тях.
Може би затова
истината, че от три дни бате Начко не е вече между нас, ми се струва
нелепа. Атанас Михайлов бе един от моите футболни идоли - магьосник с
топката и голям човек без нея. Начко притежаваше неща, които толкова
много млади спортисти днес не могат нито да проумеят, нито да купят с
набъбналите си пачки. Не става дума за феноменалните му голове от
корнер или гаубицата в левия му крак. Това, което го прави незабравим,
е, че въпреки майсторството си бате Начко се опази от арогантност,
нарцисизъм и меркантилност. За него достойнството, лоялността и
всеотдайността към родния клуб винаги са били ръководещи стойности.
Затова съм сигурен, че големият футболист днес ни гледа от по-добро
място. Моите уважения към cвети Петър, но според мен в неделя и той е
станал поредният вратар, който не е могъл да опази вратата си от
качествата на бате Начко.
В събота писах за баскетболиста Стефон
Марбъри и за това как е решил да пренебрегне поне частично материалните
облаги. Абсолютно неочаквано за мен той се опълчи срещу могъща империя
от ранга на "Найк" и започна да продава кецове, носещи неговото име,
срещу 14 долара и 98 цента. Според мен този играч е разбрал нещо много
ценно и е мотивиран донякъде от прозрението, че спортната слава е
нетрайна и че точно сега, в този момент може да направи нещо значимо,
да остави поне една ценна следа.
Районът около Канзас Cити е далеч
от перфектен. Животът тук има своите преимущества и сигурно два пъти
повече недостатъци. Но едно от нещата, за които съм благодарен на
Канзас, е... "Канзас". Говоря за виртуозната рок група със същото име,
която обичам от дете и която често имам шанса да гледам на живо. На тях
принадлежи една от най-красивите акустични балади в историята на
популярната музика: Dust in the Wind (Прах във вятъра). Песента често
ме навестява: музиката и думите й звучаха в главата ми, когато
погребвахме Дейвид, сетих се за тях и когато научих за Начко, а точно
сега съм я пуснал да се върти и на компютъра ми. Финалният куплет
набъбва и пристига в гласа на Стив Уолш заедно с последния тон от
знаменитото соло на цигулка:
Не се вкопчвай,
нищо не трае вечно
освен земята и небето.
И нещо ти се изплъзва -
и всичките ти пари
няма да могат да ти
купят дори минута в повече.
Прах във вятъра.
Ние сме всичко на всичко
прах във вятъра.
Мъдри
думи, които от години търсят мъдри слушатели, но за съжаление все
по-рядко ги намират. Това, което не споменах в статията за Марбъри, бе,
че интервюирах няколко младежи от местната гимназия и те ми обясниха,
че не биха си купили маратонките на Стефон, защото били твърде евтини.
"Дори и да са по-качествени от Nike Zoom, няма да ги нося, защото
маратонки за 15 долара ще ми намалят престижа", каза ми единият хлапак.
Престижа?
Що за изкривена философия? Ясно е, че живеем в епоха на безидейна
консумация и материализъм, но като че ли вече сме напът да създадем
неоробовладелско общество. Робите сме ние, а фараоните - "Найк",
"Макдоналдс", "Уол Март" и т.н. Масите сякаш са програмирани за
консумация от самото си раждане. Вече единствената скала, с която
хората знаят как да измерват стремежите, успехите и наследството си, е
финикийската. Всеки драска със зъби и нокти за по-голяма кола, по-малък
мобифон, по-обширна квадратура, повече карати, по-скъпи маратонки. Все
глупави, безсмислени неща, които, между другото, са вкарали Щатите в
дефицитно блато. Америка е страна на кредита и средният й жител се е
затрупал с вещи, купени с пари назаем от банки и алчни лихвари като
"Виза", "Мастеркард" и "Американ Експрес". Оковите са невидими, но
непоклатими, а ключът им е глътнат от самия покорен като остригана овца
консуматор. Имам познат, който притежава не един, не два, а три хамъра
- най-глупавото МПС с размерите на дизелов локомотив, което сигурно
харчи повече бензин, отколкото целият танков резерв на Естония.
Стига
се и до още по-странни парадокси. Не знам как е в България, но тук е
много популярна доставката на пица по домовете. Преди няколко месеца
тъст ми Джим получи сърдечна криза. Слава богу, той се оправи, но
няколко дни по-късно поръчах пица по телефона и изчислих, че доставката
пристига с четири минути по-бързо от Бърза помощ.
Явно малко по
малко, консуматор по консуматор, долар по долар приоритетите са се
изместили и това, което е с реална човешка стойност, е останало на
по-заден план. Но еснафщината не е само американска черта. Имаме я и
у нас. Кой какви обувки носи, кой какво лого има на фланелката, кой
колко плазмени инча телевизор е лепнал на стената, кой какво Ферари
кара по разнебитените улици. На няколко пъти и на мен ми се наложи да
си вдигна шапката, която бе паднала при вида на огромните палати в
подножието на Витоша. Всъщност не шапка, а каска с каишка да имах, и тя
щеше да падне. Всичко това на фона на несигурна икономика и милиони
квалифицирани хора с обидно ниски заплати.
С притеснение забелязах
също, че кредитните карти вече са се наместили като бомби със
закъснител и в портмонетата на българина. Въпреки всичко все още сме
далеч от вирусната потребителска болест, която тресе САЩ в последните
години. Познавам човек, който купи Порше на сина си за рождения му ден.
Колосална грешка! Дори да сте милионер, никога не правете такава лоша
услуга на детето си. Счупена кола и комплект инструменти са сто пъти
по-ценен подарък. Младежите, които интервюирах, са в абсолютна
безпътица, щом търсят престижа си в логото на "Найк".
Затова съм
щастлив, че има и някой като Марбъри, който поне прави опити да отвори
кошарата. Стремежът към просперитет е вроден в почти всеки човек и дори
е движещ икономически механизъм. Не всеки може да е светец, Майка
Тереза или Ганди. Аз самият имам своите комерсиални амбиции и безброй
материални слабости. Но не може пък и да си позволим да маршируваме
през малкото си отредени дни като лоботомирани марионетки, поемайки и
отделяйки без мисия, цел и посока. Всичко е толкова мимолетно в този
живот, толкова преходно. Времето ни е малко, а възможностите да оставим
след себе си нещо хубаво и важно се броят на пръсти. Никой няма да си
спомня в колко квадрата е живеел Алберт Айнщайн, каква кола е карал
Джон Ленън и какви маратонки е носел бате Начко. Техните постижения ще
се измерват с друга, безценна валута. На такива хора завиждам с бяла
завист, защото само останките им са тленни - не и делата.
И сега,
докато слушам за 20-и пореден път Dust in the wind, се питам кои са
нещата, за които си заслужава да се живее? Нещата, които няма как да
купим? Които не можем да забравим или загубим на улицата? Те са
различни за всеки човек, но много е богат този, който ги има и държи на
тях. Кой знае, може би това е денят, в който сте застанали на ръба на
Големия каньон и сте се почувствали като прашинка... или първата
любов... мигът, в който се е родило детето ви... гледката от връх
Вихрен... споменът за бате Начко... увертюрата на "Тоска"... последният
дъх на умиращ приятел. Всеки човек вижда света посвоему, но ми се
струва, че такива са нещата, които ни осмислят. Но какво, ще попитате,
са тогава къщите, вилите, поршетата, яхтите, чантите от крокодилска
кожа, костюмите "Версаче", парите в сметката, златото, среброто,
платината? Какво ли? Прах, приятели. Прах във вятъра.
|
