Страницата на Иво Иванов, Канзас - В едно изречение
Sunday, 2016-12-11, 6:03 AM
Welcome Guest | RSS
Main | В едно изречение | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

В едно изречение


Иво Иванов Канзас

Задавали ли сте си въпроса защо в прочутото произведение „Анна и кралят” любимите думи на владетеля на Сиам, Монгкут, са „и така нататък, и така нататък, и така нататък”. Той е толкова привързан към тази фраза, че почти всяко негово изречение завършва точно с нея. Може би е просто екстравагантност, а може би мъдрият Монгкут е прав. Понякога си мисля, че всяка приказка, книга, пиеса или филм трябва да завършват с „и така нататък”.

Животът не е холивудска продукция – нищо не е абсолютно, нищо не е крайно. Реалността следва собствен сценарий с отворен финал и безброй житейски възходи и падения. В действителност сватбата на главните герои не е никакъв край, смъртта на злодея е само преходен момент, а честно казано, във всеки хепиенд се крие зародишът на бъдещ проблем. В сюжета на живота всяка развръзка води до нова завръзка, във всеки край има ново начало.


Дори смъртта ни е носител на промяна и повод за продължение. Може би затова все не намирам сили да се огранича и колкото и да се мъча, продължавам да пиша безкрайни, мнoгoсловни статии, които сякаш се гърчат в пръстите ми и не искат да свършват. Всяка седмица със свито сърце изпращам тези чудовищни материали на Таня – един от най-добрите редактори, които съм срещал било в България, било в САЩ. Тя е изключителен, обигран професионалист, с неизчерпаем речник и вестникарски инстинкт и е в състояние да рафинира цяла статия, променяйки една-единствена дума. От опитното й око не убягва нищо. Ето, сега например нарочно ще пропусна една запетая точно тук, но съм сигурен, че когато четете материала, тя ще си бъде на мястото. Знам, че това, което тормози Танчето най-много, е размерът на статиите ми. „Ивчо, моля те, пиши ги по-кратки, ако може”, казва тя и аз, въпреки че отчаяно се опитвам да се подчиня, всеки път неизменно се провалям.


Ето защо, реших да положа благородно усилие, и да ви разкажа историята на Шон Кронк по малко по-особен начин. В едно-единствено изречение. В чест на Таня, която толкова уважавам. Но, Танче, моля те, не ми се сърди, ако изречението е малко странно, леко по-дълго от обикновеното и тотално наводнено от съюзи. Все пак, каквото и да правя, едва ли ще се доближа до рекорда, поставен от английския писател Джонатън Коу, който е побъркал читателите си, написвайки изречение, дълго 13 955 думи! Дръжте се и ако оцелеете до края, приятно четене:

 



Всичко започнало преди десетина години, в една полутъмна зала за баскетбол в Бостън, в която от сутрин до вечер, във всяка свободна минута, без отказ и умора едно момче на име Шон Кронк тренирало сам-самичко с надеждата, че някой ден треньорът на местния гимназиален отбор ще го забележи и ще му даде шанс, независимо от това, че на всеки било повече от ясно, че момчето никога няма да помирише игрището, което е предназначено за високи, атлетични и бързи играчи, каквито има в изобилие в лоното на баскетбола – Бостън, и които често гледали с насмешка Шон, без да забележат, че малко по малко, благодарение на нечовешката си упоритост и любов към играта, дребничкият и невзрачен младеж усъвършенствал стрелбата си до такава степен, че оставен без защита, просто не можел да изпусне и въпреки че имал крайно нестандартен стил, вкарвал кош след кош, след кош, което, ако погледнем професионално на нещата, действително е въпрос на повторение, тренировки и мускулна памет, изработена с десетки хиляди изстрела, които малко по малко създават идеално усещане за пространство, траектория, разстояние до коша, натиск върху топката и ъгъл на изстрелване, а това са все неща, които постепенно се превърнали в инстинкт за Шон Кронк – момчето, живеещо само с майка си инвалид, която твърди, че ако можел, синът й би си преместил леглото в залата, за да стреля непрекъснато и да поддържа жива мечтата си един ден да играе в славния отбор на гимназията Еверет, която винаги е сред най-силните в щата Масачузетс, където баскетболът е религия, училищните мачове се предават по телевизията, а за бавни, крехки играчи като Шон няма място дори на площадката зад училището, така че младият Кронк продължавал да стреля ден след ден, сам-самичък в полутъмната квартална зала, дълго след като всички останали играчи си били тръгнали и салонът изглеждал пуст, без да подозира, че някъде от тайнствения здрач на крайните седалки го наблюдава треньорът на Еверет Джон Дибиасо, до чиито уши бил стигнал слухът за нисичкия 17-годишен младеж с убийствена стрелба и голяма мечта и който, воден от любопитство, видял лично, че слуховете не са преувеличени, и малко като по филмите поканил Шон да тренира с отбора и да води статистиката по време на мачовете, което било неописуема чест за него, така че момчето, естествено, приело невярващо и с радост, без въобще да таи надежда, че някога ще играе в истински двубой, но гордо, че има възможността да носи униформата на тима и да бъде част от неговата традиция, която тази година бе на път да стане още по-богата, тъй като Еверет се добра до заветния финал за титлата на Бостън, което се случва веднъж на 10 години, така че всички бяха ентусиазирани, независимо от това, че по пътя им към трофея стоеше силният отбор на Пийбоди, а пък и нещата бяха още по-трудни, тъй като мачът се играеше на чужд терен и залата, естествено, бе пълна до пръсване, тв камерите бяха накацали като триноги насекоми около игрището и напрежението тежеше във въздуха, защото, както вече споменахме, Бостън не е обикновен град, а място, в което хората дишат баскетбол и понякога гледат на него по-сериозно, отколкото на живота, и са готови да жертват какво ли не в името на любимите си отбори, които в случая са Пийбоди и Еверет – два тима с почти изравнени възможности, изходът от чийто сблъсък може да бъде решен от най-малкото нещо, като един-два наказателни удара например, и ето че действително 20 секунди преди края, след невероятно оспорвана игра крайният резултат все още е под въпрос, когато един от играчите на Еверет е фаулиран толкова жестоко, че трябва да бъде изнесен от игрището и не може да изпълни двата наказателни удара, което в баскетбола означава, че треньорът трябва да посочи кой ще замести контузения в игра и ще изпълни двата фала вместо него и както може би вече се досещате, за почуда на всички мъдрият наставник Дибиасо се провиква именно към нашия малък герой Шон Кронк да свали анцуга, да излезе на игрището, да вкара двата изстрела и да доиграе мача, което само по себе си не би трябвало да е изненадващо, но когато Шон се изправя и тръгва към фал линията, цялата зала си глътва езика, онемяла от изумление и се чуди дали този треньор не се подиграва с тях и с любимия им спорт, тъй като вместо да тича, баскетболистът куцука с поклащане и влачи мъчително левия си крак по паркета след себе си, а ръцете му са някак странно сгънати пред тялото, защото горчивата истина е, че крехкият, слабичък Шон е роден с детска церебрална парализа и никога не е могъл и няма да може да тича, да скача или да забива, но това, виждате ли, поне за него никога не е означавало, че няма да играе, и ето че в един изключителен момент, заобиколен от враждебната публика, от телевизионните камери и от жестокото напрежение, Шон е застанал на фал линията с топка в ръцете и невярваща тълпата дори не помисля, че точно той може да реши мача, но когато си стрелял десетки хиляди пъти, всичко е автоматизирано, мускулите се съкращават по памет, кошът си е кош, траекторията си е траектория, натискът – натиск, ъгълът на изстрелване – ъгъл на изстрелване и момчето, носещо номера на идола си Лари Бърд, вкарва невъзмутимо първия фал, а след това точната му ръка праща и втория изстрел право през мрежичката и мачът свършва, и Шон е обсипан с прегръдки от съотборниците си, мажоретките, журналистите и дори операторите, и в суматохата треньорът се опитва да обясни пред камерите, че не е сложил Шон на фал линията от съчувствие или по някаква друга причина, а защото той е най-добрият и надежден стрелец в отбора, и публиката разбира, че е станала свидетел на нещо изключително, нещо малко по-различно и по-значимо от обикновен мач, и навярно затова враждебните допреди малко трибуни изригват в аплодисменти и много възрастни, сериозни хора напускат залата със сълзи в очите и знаят, че ще вземат този момент и ще го носят винаги със себе си и сигурно, въпреки че са чеда на Бостън, за тях баскетболът никога повече няма да е по-важен от живота и когато залата опустее и светлините угаснат, същият този момент ще продължи да живее и няма да бъде забравен дори, когато някой ден сградата остарее и бъде срината със земята, защото всеки, който е имал късмета да стане свидетел на тази история, ще осъзнае значението й и ще я разкаже на някой друг и той на някой друг, и така тя ще стигне до журналиста Рик Райли, който ще я разкаже на мен и аз от своя страна ще я разкажа на вас в едно изречение, а вие, надявам се, на някой друг, и дай, Боже, благодарение на нея, всички да станем малко по-добри, малко по-толерантни, малко по-човечни и когато животът ни подхвърли препятствията си, нека си спомним за малкия, крехък и осакатен от болестта Шон Кронк, чиято сага продължава и няма никога да свърши, защото, ако има нещо, на което да ни е научила неговата история, то е, че съдбата никога не затръшва вратата напълно и винаги има място за нов край, за още една безумна мечта и за още една малко вероятна победа и докато има хора на този свят, нека има и някой някъде, в полутъмна зала или където и да било, който дори да е жестоко ощетен, да плува срещу течението, да надделява с воля над нещастието, да се блъска във вятърните мелници и да продължава напред, за да може като всеки друг човек да открие своите собствени победи и разочарования, сълзи и усмивки, лъжи и истини, радости и болки, настояще и бъдеще и така нататък, и така нататък, и така нататък...

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016