Страницата на Иво Иванов, Канзас - Кривата на щастието
Sunday, 2016-12-11, 6:04 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Кривата на щастието | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Кривата на щастието


”От очите към сърцето върви директна пътека, която не минава през интелекта.” Г. К. Честертън


Вече втора седмица не успявам да напиша тази статия. Парадоксално – причината не е авторски блок, а по-скоро авторски излишък. Просто не знам откъде да започна разказа си за легендарния Къртис. Дали от супермаркета, от смъртоносното торнадо, от осакатеното завинаги бебе, от момчето с половин лице, от Супербоула, който се състоя миналата седмица, от стоте сирачета, от кривата на щастието или може би просто от очите. Това е една необикновена история, която се опитва безуспешно да се изтръгне от най-малко пет други истории. Остава ми да се надявам, че те всички ще се пресекат някъде поне веднъж в тази статия.


Винаги съм имал безотговорното усещане, че мога да науча много за човека срещу себе си горе-долу интуитивно – на базата на нещо почти незабележимо което може да е успяло да избяга от всяко друго място, но не и от очите му. Знам, че има и други като мен – хора които вярват, че е достатъчно да те погледнат в очите за да разберат що за човек си. Това, разбира се, е крайно наивно: очите, особено опитните, често лъжат и никoй не трябва да разчита безрезервно на техните послания. Но има и очи, които не крият собственика си – те гледат открито - без съпротива, подозрение и вторични цели – очи, които нямат нищо против да бъдат прочетени. Такива са очите на Къртис Уорнър: виждал съм ги вече хиляди пъти по екрани, снимки и реклами. Не знам как го правят, но тези две добри, топли очи, сякаш винаги се усмихват – дори когато са тъжни. Независимо от това в каква ситуация се намират и към кого са отправени. Това са очите на един спокоен, уверен и добър човек.


Така ги е възприел и началникът на нощната смяна в супермаркета "Хай-Ви" Дейв Дженсен, когато е назначил бившия куотърбек Кърт на работа като товарач. “Звучи странно” – спомня си Дженсен, “Но днес, той е същият какъвто бе и тогава: скромен, трудолюбив и търпелив. Никoй не е и мислил че ще става звезда.” Всъщност, кой знае защо никoй никога не е вярвал в Кърт Уорнър, което е и причината да се озове в супермаркет, запокитен в малко градче сред царевичните ниви на Айова, вместо под светлините на футболното игрище. Като че ли той единствен знаел на какво е способен: колко е силна ръката му, колко мълниеносни са реакциите му, колко бърза е мисълта му.


Сигурно е вбесяващо да осъзнаваш, че носиш в себе си огромен потенциал, че си далеч по-добър от всеки един човек на игрището и в същото време да бъдеш пренебрегван с насмешка от всички треньори на всяко ниво. В колежа търка скамейката три години, въпреки че би могъл собственоръчно да съсипе всяка защита. В НФЛ абсолютно никoй не му обръща внимание, драфта отминава и Кърт остава без отбор.

 

До ден днешен не мога да си го обясня: как е възможно никoй да не е забелязал таланта му, никoй да не е видял 24-каратовото злато скрито под непретенциозната външност. Уорнър се озовава в гробницата за футболисти наречена Арена Футбол където се играе 8 на 8 на малко игрище, мачовете са гладиаторска касапница, заплатите не стигат и за отопление, а контузиите са нечовешки. Но Уорнър някак съумява да оцелее и физически и психически, без да загуби дори за миг невъзмутимата усмивка в очите си. Нощем педантично зарежда щандовете в магазина, а през деня още по-педантично мачка противник след противник в полу-професионалната лига.


Кърт е крайно набожен и вярва безрезервно в доктрините на своята религия. Но той също е от хората, които разбират естеството на щастието и неговата цикличнoст. Той знае, че натурата му е непостоянна: всеки възход е временен и е следван от упадък. Щастието не е състояние – то е момент, които често отминава още преди да сме успели да му се насладим. Ако успехите в живота са графична крива, то за повечето от нас, тя ще се движи вълнообразно – единици са благословените за които щастието е вечно възходяща линия. Това, което помага на непоправими оптимисти като Кърт е разбирането, че монетата има обратна страна и дори нещастието не е нищо повече от предчувствие за щастие.


Чудя се обаче, какво ли е мислила Бренда за тази теория. Тя е от малкото хора, за които съдбата поне на пръв поглед е запазила само най-жестоките си плесници. Само падове и никакви възходи – една кошмарна низходяща линия, която сигурно би докарала друг човек до самоубийство. Израснала в бедно семейство, Бренда успяла да си набави пари за колеж по единствения възможен начин – постъпвайки в морската пехота.

 

Кошмарът започнал три години по-късно: Бренда била женена, с прелестно и здраво, четиримесечно бебе на име Закари. Понякога животът на човек се променя завинаги в един единствен миг: ако можеше бащата на Закари би дал живота си за да върне този миг назад. Един злощастен ден бебето се изплъзнало от ръцете мy и паднало на земята, посрещайки цимента с все още мекото си челце. Пораженията били опустошителни.

 

Нарушенията върху мозъка се оказали катастрофални, а двете ретини на бебето били напълно отлепени. Лекарите не вярвали че момчето някога ще може да се движи, да чува, да вижда и да говори. Смазан, бащата потънал в клинична депресия, престанал да функционира адекватно и в крайна сметка напуснал семейството. Бренда останала сама студентка, на социални помощи, с две невръстни деца едното от които в окаяно състояние.


Хората се изненадват когато им кажа че тук сме малко като на война, особено през пролетта и лятото. Градът ни е разположен върху т.нар. “Торнадна алея” и сме свикнали със сирени, мазета, противо-торнадни скривалища и бури, каквито не съм срещал никъде другаде по света. Трите пъти, в които съм виждал торнадо с очите си, не могат да бъдат изтрити от паметта ми дори със старческа деменция. Никога няма да забравя 91-ва, когато близо до Уичита торнаден облак ни връхлетя на магистралата.

 

Всичко замря рязко – тишина която вече съм се научил да разпознавам. Небето изведнъж се оцвети в нереални, мръсно-зелени пастели и слезе подтискащо ниско, създавайки зловещо, клаустрофобно усещане за обреченост. Сякаш самият Ван Гог бе дошъл отнякъде отвъд за да нарисува с огромна, непослушна четка пристигащата си лудост върху мрачното небе. Недалеч от магистралата огромен, абсолютно черен фуниен облак се спусна с диво въртене надолу към прерията, като мъхнатия хобот на някакъв разгневен, небесен мастодонт. Примитивният грохот на торнадото ни удари чак в костите. За пръв път виждах подобна стихия и aко аз бях зад волана 100% щях да катастрофирам. После научихме че сме видели торнадо Ф4 – в този ден 24 човека в района бяха убити от същата торнадна клетка.


Само няколко години след ужасният инцидент с бебето, Бренда бе сполетяна от друга трагедия: Ф-3 торнадо се стовари директно върху дома на родителите и в Арканзас и ги уби на място. Кошмарът вече бе гротескно мрачен – в дните на младата майка не проникваше дори лъч светлина и тя сякаш живееше в разказ на Кафка. Но съдбата най-после се усмихна и за нея, срещайки я с добрите очи на състудента и Кърт Уорнър. Когато я поканил на среща тя му казала в лицето: “Искам да знаеш че съм разведена с две деца – едното инвалид.”


 


Днес, 16 години по-късно двамата са все още неразделни, а малкият Зак е пълноценен човек. Макар и сляпо, момчето ходи на училище, чете, пише, говори и се движи. Заслугата е до голяма степен на Уорнър, които вложи цялата си любов, вяра и усилия в мисията да се превърне в достоен родител на двете заварени деца. Невероятно, но Кърт протегнал ръка дори към бившия съпруг на Бренда за да го изтръгне от блатото на депресия и самообвинение.


Доста години семейството свързвало с усилие двата края и никога не стъпвало в ресторант, пестейки всеки цент в очакване кривата на щастието най-после да тръгне нагоре. Един ден, чудото се случи и Кърт някак си попадна в лелеяната национална футболна лига като дълбока резерва в отбора на Сейнт Луис. След като стартовият куотърбек Трент Грийн се контузи, Уорнър най-после се изправи от скамейката, за да сътвори серия от незабравими изпълнения, за които ще се говори с години. Преди появата на Кърт, Сейнт Луис бе изтривалката на лигата, а отборът бе по-смехотворно предсказуем от северно-корейски ежедневник. В момента, в който Уорнър пое кормилото нещата се промениха драстично и тимът се превърна в нападателна стихия.


Кърт бързо натрупа поредица от рекорди в НФЛ и бе обявен за най-добър играч на 1999. Пасовете му са унищожително точни и изригват от ръката му с много бързо камшично движение. Това което го прави толкова ефикасен е скоростта с която мозъкът му обработва мнoгoбройни вариации на създалата се ситуация. За разлика от други куотърбеци Уорнър обича да подава в различни посоки към различни играчи, тъй като разполага с по-добро периферно зрение от млaда игуана. Т.нар. блиц-защита не му влияе тъй като са му необходими само 2-3 секунди за да вземе решение и да направи клинична дисекция на противниковият отбор.


Кърт съсипа Тенеси на финала през 2000, спечелвайки първият Супербоул за новото хилядолетие и грабвайки още един трофей МВП. В продължение на три години, Уорнър доминираше лигата, мачкаше рекорди и печелеше награди и после, ей така изведнъж... изчезна. Просто сякаш вече го нямаше в света на футбола.

 

Поредица от контузии, трансфери и некомпетентни треньори изпратиха кривата на щастието му в стремглаво падане надолу. Един ден, Уорнър се озова в позната ситуация – на пейката на най-слабият отбор в историята на НФЛ, Аризона – изтривалката на лигата. Мнозина се питаха защо още тренира? На какво се надява? Какво иска? Не вижда ли че е вече старец? Че косата на слепоочията му е побеляла? Че му е минало времето?


Странно, но отговорът навярно може да ни бъде даден от детето, което не може да говори. Виждали ли сте човек без долна челюст? Едва ли. А дете без долна челюст? Когато видиш нещо такова, усещането е далеч по-мъчително от това да се срещнеш с торнадо.

 

Ледени нокти стисват сърцето ти, нещо обръща душата ти наопаки и някъде дълбоко в теб всичко хубаво в което си вярвал не може да си поеме дъх. Айзея е едно от малкото деца на този свят родено без мандибула – на практика половината му лице го няма, говоренето е невъзможно, храненето е изкуствено, а дишането става чрез трахеотомична туба. С колкото и любов и добри хора да е обкръжено, всяко обезобразеното дете живее в самотно, несправедливо пространство, в което без да се е провинило го е наказала съдбата му.


Момчето е крехко във всяко отношение и никога не се отдалечава на повече от два метра от майка си – сякаш тя е крепостна стена, която ще го защити от останалия свят. Айзея е добро и умно дете. Човек го разбира щом погледа му се откъсне с усилие от осакатеното лице и стигне до очите му. В тях живее някаква невинна добрина, пощадена от нещастието. Душата на дете – би казал Яворов – в две хубави очи.

 

За Айзея и семейството му, Кърт Уорнър е герой. Въпреки че вече има седем собствени рожби, футболистът е решил да посвети всичките си ресурси, енергия и възможности за да даде нещичко от себе си и на други деца, които имат нужда от помощ. Кърт често няма време за тренировки - може да го видите да раздава пари и подаръци из сиропиталища, да помага в строежа на детски площадки, а наскоро дори покани сто сирака в дома си за да празнуват заедно Коледа. През последните 10 години, Уорнър е дарил милиони в полза на хиляди бедни и ощетени деца. Прави го без да иска благодарност и PR, просто защото вярва че трябва да бъде там където има най-голяма нужда от него.


Когато научил, че Айзея е негов фен, Кърт си стегнал куфара, намерил детето и го завел на екскурзия в Дисни Ленд. “За пръв път позволи да бъде разделен от мен” – спомня си през сълзи майка му. ”Това бяха най-щастливите два дни в живота му. Повечето деца тръпнат от нетърпение да видят Мики Маус или замъкът на Снежанка. Моят Айзея тръпнеше да види кумира си – Кърт”


Днес двамата се виждат редовно, а детето толкова боготвори футболиста, че кара майка си да снима с апарат телевизора всеки път щом Уорнър се появи на него.


Кърт има интересни обичаи: всеки път когато се храни в ресторант, той избира едно скромно облечено семейство и преди да си тръгне тайно плаща сметката им. Всеки път когато в къщата му дойдат гости, той иска децата му да му кажат какъв е цвета на очите им – идеята е поне веднъж да погледнат гостенина право в лицето. През годините Кърт е помогнал лично на огромно количество хора. Всеки път когато видят лицето му в телевизора, хиляди хора вярват че той гледа точно в тях. Може би затова се усмихва толкова често...


Поредният каприз на кривата на щастието превърна 2008 в годината на Уорнър. Аризона връчи топката на 37 годишния куотърбек и той отново стана от резервната скамейка за да разбие на пух и прах противниковите защити. Отборът мина като булдозер през плейофите и преди две седмици за пръв път в историята си стигна до Супербоул където се изправи като абсолютен аутсайдер срещу могъщата защита на Питсбърг и техния феноменален куотарбек Бен Ротлисбъргър. Букмейкарите в Лас Вегас предричаха смазваща победа за Питсбърг, подценявайки както обикновено майсторството и волята на Уорнър.


Казват, че този Супербоул е най-великият в историята на лигата. Обратите, акробатичните изпълнения и инфарктните ситуации бяха повече отколкото във филм на Тарантино. Невъобразимите геройства на Уорнър и свръх-естествени изпълнения на неговия съотборник Лари Фицджерълд не бяха достатъчни: неописуем тъчдаун на Ротлисбъргър даде преднина на Питсбърг секунди преди края. Кърт имаше един последен шанс да донесе титлата за отбора си. Още едно усилие, едно финално, плътно подаване между гората от ръце към Фицджерълд и приказката ще завърши щастливо. Та нали, ако има някой на този свят, който да може да направи нещо невероятно това е именно Кърт?!


Но животът не е приказка и границата на невъзможното има своите строги митничари – невероятните защитници на Питсбърг. Те смачкват като хартия съотборниците на Уорнър, затрупват тялото му, грабват ръката му и последният му пас полита неполучен надолу заедно с кривата на щастието. Мачът свършва, а заедно с него по всяка вероятност и кариерата на един от най-великите играчи в историята на този спорт.

 

Уорнър е изтощен, полу-пребит от грамадните защитници и смазан психически - никога не е изглеждал толкова стар, изгубен и съсипан. Hо когато камерата се спира върху очите му, те пак намират начин да се усмихнат. Може би знаят че не е загубено нищо повече от един мач. За тези очи кривата на щастието е вечно възходяща линия, защото те вярват в нещо по-голямо от цикличната натура на успеха. Бренда, Айзея, Зак, бащата на Зак, всички деца и всички хора докоснати от добрината на Уорнър носят малко от неговият поглед в своите собствени очи.


Преди 8 години, когато Кърт спечели титлата, малкият, незрящ Зак му написал бележка с разкривен, детски почерк: „Ти си толкова велик като татко, колкото и като куотърбек!” И ето, че тук моето мнение се разминава с това на този толкова изстрадал малчуган. Така че и аз реших да напиша една бележка за Къртис Уорнър, след съкрушителната загуба миналата седмица. Той няма никога да я прочете, но дано поне да стигне до вас, защото ми се иска да вярвам, че тя не е само от мене. Ето я: „Човече, ти си гениален играч, но си сто пъти по-велик като татко и хиляда пъти по-велик като човешко същество, отколкото като куотърбек! Благодаря ти за урока по добрина и нека очите ти винаги намират пътя си по неравната крива на щастието.”


Иво Иванов, Канзас
Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016