Tuesday, 2024-03-19, 7:59 AM
Welcome Guest | RSS
Main | В търсене на Патрик | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

В търсене на Патрик

 

(Дължим му последната дума)

 

Иво Иванов, Канзас


Поглеждам от космоса към красивото, синьо кълбо и започвам да се спускам право надолу – равномерно, плавно и спокойно. Радиацията на йоносферата не ме плаши, така че пониквам през тънкия, спасителен слой на озона, минавам през стратосферата и разрязвам няколко рехави облака докато земята под мен нараства застрашително. Накрая спирам полета си, увиснал ниско над лятна София точно над ъгъла на Шишман и Аксаков. Вглеждам се в червения покрив на бившето си училище и напълно безпомощен пред носталгията, позволявам на хилядите спомени от детството да нахлуят в главата ми.

 

В страхотни времена живеем – времена, в които технологията ни дава немислими до скоро възможности. Благодарение на невероятната програма Google Earth и сателита Куикбърд, всеки мой ден започва по този начин: с пътуване до някое далечно място по света, което отдавна искам да посетя. Директно от монитора в офиса си съм летял над премръзналите къщички в Нуук, Гренландия, броял съм автомобилите по улиците на Токио и съм се вглеждал в изчезващата бяла шапка на Килиманджаро. Но вчера…

 

Вчера бях на едно тъжно място сред озъбените, зловещи планини на Югоизточен Афганистан. Включих Google Earth, влезнах в дигиталното око на сателита и се промъкнах безмълвно като призрак между безкрайните скалисти зъбери покриващи като грозен, измачкан килим района около границата с Пакистан. Мисля, че открих мястото, което търсех – на около 35 километра от Хост, където няма почти никаква растителност и 40 градусово слънце хапе ожесточено голите, мъртви камъни.

 

Мястото те посреща с цялата си едноцветна негостоприемност, скалисти катакомби и безброй мрачни, варовикови пещери и човек си казва, че сигурно и на луната няма по-лунен пейзаж от този. Ако можехме да надникнем тук на 22 Април, 2004 година, щяхме да видим 35 човека, движещи се бавно и напрегнато в гърлото на дълбок каньон.

 

Това е прословутия взвод „Черна Овца” от втори батальон на 75-то рейнджърско отделение на американската армия. Елитен екип: свръх-мобилен, ефикасен и смъртоносен; 35 въоръжени до зъби, идеално подготвени войника, които обикновено минават мълниеносно през тежкия терен с цел, да изцедят от местните пещери блуждаещи талибански групировки и евентуално да заловят ключови фигури от управлението на Ал Кайда. Според американското разузнаване именно в този район от години се укрива самият Осама Бен Ладен.

 

Часът е почти седем. Денят скоро ще отстъпи място на нощта, но днес смъртта е алчна и иска да изпревари залеза. Старата вещица с косата витае в края на каньона в очакване на един от 35-мата войника. Заради него съм дошъл тук в безизразната пустош, която 21 век сякаш все още оглежда с подозрение и отказва да посети. „Черната Овца” е съставен от все млади, железни мъже, но един от озъртащите се неспокойно рейнджъри е по-силен, по-бърз и по-смел от другите.



Това е най-известният американски войник и бивша футболна звезда – Пат Тилман. След малко Пат, който е единственият пехотинец милионер, ще премине през каньона и минути по-късно ще загине, прострелян от американско оръжие при крайно съмнителни обстоятелства. Истината за смъртта му ще разтърси американската общественост и в продължение на три години ще бъде вадена парче по парче на бял свят, въпреки зверската съпротива на един огромен и могъщ апарат.

 

В момента, в който четете тази статия, американския конгрес е в разгара на безпрецедентно разследване, търсещо отговори чак в Белия Дом. Историята на Тилман по своему е притча за героя, но ако очаквате красива, детска приказка с начало, развитие и щастлив край, спрете да четете още сега. Това е гадна, мръсна, инфектирана с жалки лъжи история – приказка не за деца, а за цинични възрастни, която може да ви обезвери и отврати.

 

За да разберем защо един обикновен рейнджър е от такова огромно стратегическо значение за управляваща администрация, първо трябва да си отговорим на въпроса: Кой е Пат Тилман? Това, приятели, е изненадващо сложен въпрос, защото Патрик Дениел Тилман е една от най-уникалните, непредвидими, нестандартни и изключителни личности на този и онзи свят. Помня го много добре като футболист.

 

Беше истинска фурия, прелитаща с нечовешка бързина през игрището, за да смаже като насекомо противника. Пат притежаваше скорост, координация и експлозивност, опаковани в компактна черупка от стоманени мускули. Първия път, в който забелязах характера му обаче, беше денят, в който отказа 9 милиона долара на Сейнт Луис Ремс и остана да играе в Аризона за по 500 хиляди на година. Причината? Лоялност! Да, лоялност: думата, която вече всички смятахме за несъществуваща в речника на професионалния спортист. Тогава си казах: „Я, каква аномалия! Трябва да науча повече за този уникален индивид.” И открих странна личност: скромна, старомодна, чувствителна и добра.

 

Като малък Тилман винаги е защитавал от обиди и нападения слабите деца в училище, а майка му разказва, че очите му се пълнели със сълзи, когато видел бездомник на улицата. Честността му граничела с крайност: ако направел беля като малчуган, веднага отивал и признавал на родителите си. Тази всеотдайна вяра в истината останала с него през годините и никога и по никакъв повод не го напускала. Може би затова не бях толкова учуден, когато малко след нападението на 11 Септември, Пат заяви, че се отказва от договора си за 3.6 милиона долара и се включва в американската армия.

 

Помните ли колко жестоко и отвратително беше нападението на жалкия страхливец Бен Ладен? Преди глобалното съчувствие да бъде пропиляно, целият свят бе застанал зад Америка, а посолствата й бяха отрупани с цветя. Патрик бе обладан от същите чувства и не можеше да си представи, че най-големият масов убиец на негови сънародници е някъде на свобода.

 

„Да играя футбол в този момент, ми се струва напълно безсмислено” – заяви Тилман в единственото си интервю. Той не искаше възхищение, не искаше внимание, не искаше въобще да се говори за него. Това, което искаше, бе да стане рейнджър и да отърве света от Осама. Пат беше толкова скромен, че агентът му Франк Бауер бе единственият менажер в лигата, чиято работа бе – да отклонява всички молби за интервюта.

 

Но войникът-звезда имаше особена стойност за управляващата машина и тя направи всичко възможно да го превърне в пропаганден материал и безсрамна реклама. Администрацията, начело с Доналд Ръмсфелд, се хвърли да твори фалшивия образ на мъжествен герой, готов да следва лидера си в името на някаква абстрактна свобода.

 

Какво обаче, бе изумлението на политическата PR кампания, когато откри с кого си има работа! Те направиха грешката да погледнат повърхностно на Патрик, виждайки в него само един мускулест мъжки екземпляр, с квадратна челюст, вееща се във вятъра грива и номер 40 на фланелката. Бяха чували за лудостите му: за това как скочил над огромна пропаст и миг, преди да се размаже върху скалите, се хванал за върха на дърво, за това как се покатерил без обезопасяване на върха на седеметажна сграда, за това как обичал да прави стойка на ръце на покрива на къщата си.

 

„Ето ни един типичен спортист с коефициент на интелигентност 60 и с жажда за кръв, която можем да използваме в своя полза”. Но корицата никога не е била по-лъжлива и много скоро тези хора се видяха в чудо и не знаеха какво да правят с Тилман. Той се оказа независим интелектуалец и философ, завършил маркетинг с един от най-високите балове в историята на университета. Тилман не се побираше в стандартните американски стереотипи и бе бунтар, атеист и най-парадоксално – пацифист.



Присъствието му в армията целяло определена цел – елиминирането на едно конкретно зло. Пат четял почти непрекъснато и дори успявал да въвлече други войници в литературни и политически разговори. Който е бил в армията, знае, че обилното промиване на мозъка, е част от играта. Добрият войник изпълнява заповеди и не задава въпроси.

 

Пат Тилман обаче, обича да задава въпроси и бързо става неудобен. Той не крие разочарованието си от войната в Ирак, в която е изпратен да се бие и честно казано е бесен, че не върви по следите на Бен Ладен. Тилман започва да води дневник, в който пише маниакално абсолютно всеки ден. Също така споделя с приятели, че смята окупацията на Ирак за нелегална и гледа крайно неодобрително на президента Буш. Дори прави опит да агитира други войници да гласуват за съперника му – Джон Кери.

 

Върхът на всичко идва, когато установява контакт с един от най-големите противници на Белия Дом и антивоенна икона – професор Ноам Чомски. Не е ясно защо, но Тилман е уредил среща око-на-око с Чомски, която е трябвало да се състои след завръщането му в Щатите. Един ден желанието му се сбъдва и взвода на Тилман най-после е изпратен по следите на талибаните в Афганистан. И така, идва 22 април 2004.

 

Рейнджърите са обездвижени заради развалената бензинова помпа на водещия Хамър и имат няколко относително безопасни варианта на придвижване. Но по радиовръзката с базата в Хост идва мистериозното нареждане взводът да бъде разделен на две и да премине посред бял ден през гърчеща се пътечка между високите стени на тесния каньон. Тази заповед противоречи на всички закони на военния протокол, а каменният коридор е идеално място за засада. Шокиран, взводния командир Дейвид Улхаут прави безуспешен опит да отклони заповедта, но нареждането е потвърдено и групата е разделена на две. Пат Тилман е в първата, която преминава без инцидент.

 

Версиите за това, което става от тук нататък са няколко, но едно е сигурно: Тилман чува гърмежи и се хвърля като животно обратно към каньона с още няколко войника, за да окаже прикритие на колегите си, между които е и брат му Кевин. Натъква се на страхотен обстрел и се скрива зад голям камък. Няколко куршума са спрени от бронираната му жилетка, друг раздробява китката му.

 

Паднал по гръб, Пат осъзнава, че е под приятелски огън и въпреки болката и разбирането, че смъртта е наблизо прави няколко опита да сигнализира самоличността си. Въпреки прикритието Тилман е поразен в главата и загива. Лъжите и сложната конспирация започват буквално минути след смъртта му. Първо, брат му, който е в края на кордона е уведомен, че Пат е загинал от талибански куршум. Омаломощен от мъка, Кевин изпада в емоционален шок и не помни почти нищо. Първата версия на армията е, че Тилман е паднал геройски в битка с врага, щурмувайки хълма, на който бил разположен картечен контингент.

 

Със съмнителна скорост му е връчен посмъртно престижният орден „сребърна звезда” и е повишен в чин ефрейтор. Пак посмъртно името на Тилман бе въвлечено в колосална PR кампания в полза на администрацията. Президентът Буш нарече Пат вдъхновение в специална реч, а армията организира фрапантна церемония, която бе излъчена по националната телевизия.

 

Мълниеносно, триизмерният образ на Патрик бе изгладен върху едноизмерен, пропаганден лозунг, който бе развяван с месеци из цяла Америка. Единственото, което изключително разочарова пропагандната машина, бе легалният документ, в който Тилман бе посочил, че ако умре, не иска никакво официално погребение. Желанието му бе, да бъде кремиран и прахът му – разпръснат без шум и почести в Тихия океан. Смъртта на Тилман настъпи в тежък за Белия Дом момент.

 

Скандалът Абу Грейб щеше да избухне след броени дни, войната в Ирак губеше масово подкрепа, а изборите наближаваха застрашително. Системата знаеше идеално, че Пат бе покосен от 5.56 милиметрово американско оръжие, но веднага взе възможно най-неправилното решение в опита си да извлече дивиденти от смъртта му. Месеци по-късно, под страхотен натиск от родителите на Тилман, армията призна, че е бил убит от някой в собствения му взвод. Но не това е най-смущаващото. Патрик Тилман не е нито е първата, нито последната жертва на фратрицид. Приятелският огън е неизбежна част от войната.

 

Смущаващото са следните въпроси, на които невероятните, неуморими, търсещи истината родители на Тилман изискват незабавен отговор: „Защо моментално и тайно са били изгорени дрехите и бронираната жилетка на Патрик? Защо целенасочено е унищожен дневника му? За какво точно е искал да говори с Ноам Чомски? Защо хирургът-патолог е поискал разследване за предумишлено убийство веднага, след като е анализирал тялото?

 

Защо трите куршума в челото, които са убили Тилман са толкова близо един до друг? Защо според лекаря Пат е прострелян от 10 метра разстояние? Защо в продължение на месеци целенасочено са били лъгани брат му, родителите му и цялата американска общественост? Защо на всички войници от взвода е било заповядано „да си затварят устата” за всичко, свързано със смъртта на Тилман? Защо едва миналата седмица армията призна, че взводът въобще не е бил под вражески обстрел? Защо огънят не е спрял, когато Тилман е запалил специална сигнална димка? Защо Белият Дом отказа да предостави на конгреса материали по разследването, включително речта на президента? Защо, защо, защо? Толкова много въпроси.

 

Толкова малко отговори. Лъжи, конспирации, пропаганда и заблуди: мръсна, лепкава паяжина, в която дай, Боже, някой ден да се хванат самите паяци. Това не е място за политика, но независимо от убежденията ви, не може да не ви се гади от целия този жалък фарс. Колко трябва да си несигурен в себе си, за да тръгнеш с треперещи ръце да крадеш героизъм от невероятна личност като Тилман? Колко трябва да си отчаян, за да използващ чист и честен човек като него като патерица за осакатената си мисия? Пат Тилман е герой в стария, изчезващ, рицарски смисъл на думата и никой няма право да пропагандира душата му за собствените си користни цели!


Кой си ти, Патрик Тилман, и защо не искаш да бъдеш погребан? Всеки от нас може сам да си отговори. От нас зависи дали тази рядка личност ще остане само прашинка в Тихия Океан или ще намери живот в паметта ни и траен смисъл в смъртта си. Историята му още не е завършила, последната глава не е написана. Понякога така, както и в тази статия точно последната дума е от най-голямо значение.

 

Ясно е, че системата ще защити себе си: най-много някой генерал да загуби звездичка на пагона си, някой офицер да бъде смъмрен, някой администратор в Белия Дом да бъде плеснат през ръцете с дунапренена пръчка. Но много от нас са израснали сред лъжи, страх, демагогия и долна пропаганда и докато се вглеждам в старото си училище от високо, си казвам, че днес под този покрив расте ново поколение и нова надежда.

 

На тях им трябва друг свят. Трябва им истинската история на Пат Тилман, а не тази, която така нагло се опитаха да ни пробутат. И ако можех да се спусна от космоса на 22 Април 2004 година към окървавения камък в Югоизточен Афганистан и да погледна в добрите му, умни, умиращи очи, щях да му кажа, че не трябва да се притеснява, че рано или късно ще открием точно кой е виновен, че нищо не е било напразно и че няма да бъде погребан нито той, нито името му.

 

 


Патрик Тилман е хубаво и гордо име, което не заслужава да гние под земята. Винаги ще има хора на този свят, които ще го търсят, разбират и обичат безрезервно заради всички онези наивни, старомодни неща на които Патрик посвети краткия си, но пълноценен живот: справедливост, доблест, идеализъм, жертвоготвност и най-вече… добрата стара истина.


Иво Иванов, Канзас

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2024