Tuesday, 2024-03-19, 9:03 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Сила също е в женски род | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Сила също е в женски род

 

Сюзън Бутчър доказа, че за нежния пол няма невъзможни неща. Дори в Аляска.


Преди да съм ви разказал за побеснелия лос и за жената с брадвата, искам да ви задам един въпрос. Бързо и без да се ровите в интернет: Кой е най-големият американски щат? Тексас? Калифорния? Или може би Монтана? Не, не и пак не. Вярно е, и трите са гиганти, но наподобяват джуджета, сравнени с огромната, безкрайна шир на най-големия американски щат – Аляска. Да, Аляска!

 

Бързият поглед към картата създава лъжливо впечатление и човек не си дава сметка за нечовешките размери на тази обширна, леденостудена пустош, излежаваща се от двете страни на Полярния кръг. Тексас е втори по площ, но е повече от два пъти по-малък от Аляска, която със своите милион и половина квадратни километра би могла да бъде сред най-големите държави.


ИВО ИВАНОВ, Канзас


Спомням си как през студентското лято на 1992 за малко да отида да работя там, в градчето Сюърд, срещу астрономическите по онова време $ 5000 на месец. Няколко компании предлагаха работа на авантюристично настроени студенти, които нямаха нищо против да рискуват живота си в рибарски корабчета, подхвърляни като коркови тапи от вълните на един от най-непредвидимите заливи в света. Така и не заминах, тъй като не одобриха документите ми, но честно казано, посрещнах новината с известна доза облекчение.

 

Аляска, виждате ли, не е за всеки. Човек трябва да е малко луд и много силен, за да живее в хармония с това сурово място. Място за мъже, при това не какви да е, а омесени от стомана, смелост и търпение. Навремето кореняците носеха с гордост фланелки, на които пишеше: „Аляска – където мъжете са истински мъже!” Но в този лозунг има и известна тъга и ирония, защото отразява и най-големия дефицит на този щат – жените.


Аляска е богата на много неща: недокосната природа, злато, петрол, но това, което определено липсва, са жените. Самотните мъже са доста, защото с години нежният пол избягва жестокостите на дивата земя, където нощта трае с месеци, а лятото тази година май ще се падне в сряда. Повечето жени в щата живеят в два града – Енкоридж и Феърбанкс, и гледат да не навлизат в безпределната снежна пустиня, която кореняците със страхопочитание наричат вътрешността.

 

Затова е малко странно, че разказът ни ще ни отведе в самото ледено сърце на Аляска към един мартенски ден на 1985 г. Тук, на няколкостотин километра от Енкоридж, една снажна жена се бори както за своя собствен живот, така и за живота на най-добрите си приятели. В ръцете й има остра, окървавена брадва, която тя размахва ожесточено, тъй като е единствената преграда между нея и огромен, побеснял лос. Подобно нападение е рядко, но в никакъв случай не безпрецедентно.

 

Дали поради паника или някакъв древен инстинкт, но животното пръска пяна и е твърдо решено да смачка и разкъса и нея, и кучетата, дърпащи шейната й. Те са навлезли в неговата територия и сега ще трябва да платят! Жената се пързаля в локви от кръв, крясъците й и брадвата едва отблъскват освирепелия лос, а въздухът е раздиран от болезненото скимтене на умиращи кучета. Но коя е тази странна жена и какво, по дяволите, търси в това опасно място – толкова далеч от цивилизацията?

 

Името й е Сюзън Бутчър – име, което си заслужава да запомните. Много е писано за нея през годините: безброй статии, публикации, анализи, книги. Документалният филм за премеждията й дори спечели награда ЕМИ. Време е да запозная и вас с една от най-уникалните личности на нашето време.

 

Всички знаем за изнурителния Тур Дьо Франс, за предизвикателствата на Париж Дакар. Но всяка година в Аляска се провежда състезание, което е може би по-изтощително и опасно дори от тях. Става дума за надбягването с кучешки впрягове „Айдитарод”. В Аляска няма по-големи звезди от шампионите в него. Имена като тези на швейцареца Мартин Бюзе, норвежеца Роберт Сорли и американеца Рик Суенсън са станали част от фолклора. Тази година наградният фонд е почти $ 1 милион, но големите пари се правят след състезанието: от рекламни договори и спонсори.

 

Надпреварата започва в Енкоридж и завършва в Номе – това са почти 2000 кошмарни километра на шеметно надбягване по маршрут, минаващ през планински масиви, заледени езера, гори, ръбове на пропасти и безкрайни, брулени от безмилостен вятър степи.


Състезанието продължава ден и нощ и има само три задължителни спирания. Често победата и загубата остават на заден план, отстъпвайки място на най-примитивна жажда за оцеляване. Виелиците са ежедневие, а температурите често достигат минус 50 градуса по Целзий. Вятърът минава през живата плът като невидима гилотина и може да махне непокрита с дрехи човешка кожа от тъканите.

 

Знаете ли какво става, ако се изплюете при минус 50? Плюнката, казват, се превръща в ледено топче, преди да е паднала на земята. Не съм чувал, а и не искам да знам, какво е да отидеш по малка нужда. Но това не е всичко: безброй опасности дебнат всеки участник: лавини, тънък лед, снежна слепота, безсъние, нулева видимост, кръвожадни мечки, глутници вълци и какво ли още не. Още в момента, в който малката Сюзън чула за пръв път за това нечовешко изпитание, тя си казала: „Някой ден ще го спечеля!”


Момичето е родено и израснало безкрайно далеч от Аляска – в заможно семейство сред небостъргачите на Бостън. Но Сюзън винаги е мразила големия град и е мечтаела за безкрайните, отворени пространства на Севера. „Не знам как да обясня привличането между мен и Аляска, без да прозвучи като мистика – казва Бутчър, – но и аз самата не го разбирам. Сякаш в мен се роди човек, който принадлежеше на Аляска. Не знам дали аз намерих Аляска, или тя ме намери мен.”


Малко след 20-ия си рожден ден момичето взима дипломата си на ветеринар и се преселва в колиба без електричество и течаща вода, дълбоко във вътрешността на Аляска. Сюзън е абсолютно сама, с изключение на сибирските хрътки, които купува с последните си пари. Години наред, обкръжена от всепоглъщаща тишина и почти напълно изолирана от света, тя започва да се подготвя за „Айдитарод” с нечувана всеотдайност. Сюзън просто следва съдбата си, пътя, който винаги е знаела, че й принадлежи. Тя изработва методика на подготовка за себе си и кучетата и започва да тренира 7 дни в седмицата, 12 месеца в годината.

 

Човек трябва да бъде в идеална форма, за да устои на подобно съревнование. В зависимост от условията, то продължава между 9 и 20 дни. Управлението на шейната и кучетата изисква сила, издръжливост, координация и умение. Болките в мускулите и ставите бързо стават непосилни. Спането е час-два на денонощие. Методът на подготовка на Сюзън включва безкрайни кросове през тежки терени, колоездене и вдигане на тежести. Има ли сняг, тя прави и пробези с шейната от около 100 км на ден.

 

Когато най-после се включва в "Айдитарод", Бутчър е посрещната с насмешка и пренебрежение от мъжете спасители. От година на година обаче, тя става все по-опасна за съперниците, завършвайки неизменно в първите 10. Усещайки заплаха за хегемонията си, мъжете правят коалиция и градят стратегията си така, че младата жена да загуби. И въпреки това в един мартенски ден Сюзън най-после е начело, с часове пред останалите – на път към победата.

 

За нещастие, това е същият ден, в който се срещнахме с нея за първи път – денят, в който лосът нападна Сюзън и кучетата й. Тя оцеля, но две от любимите й хрътки бяха убити, а още 13 сериозно наранени. Това е единственият път, когато Бутчър не успя да завърши състезанието. Любовта към кучетата й е пословична. Тя гледа на тях като на част от себе си. Имало е случаи, в които е тичала пред тях, за да ги изведе от виелица, друг път те са спасявали живота й. Веднъж шейната й пропада в ледено езеро и двете водещи кучета Гранит и Толстой я измъкват от него.

 

На следващата година след инцидента с кучетата Сюзън смазва цялата конкуренция и печели състезанието с рекордно време. „Случайност!”, „Късмет!”, тръбяха останалите участници. „Така ли?”, закани им се сърцатата жена, и победи и на следващата година, и на по-следващата.

 

До ден днешен никой не е печелил „Айдитарод” три пъти поред. Бутчър спечели и четвърти път и само загрижеността за здравето на изтощените кучета, й попречи да бие още веднъж. Усмихната и скромна, тя бързо се превърна в медийна сензация, любимка на феновете и вдъхновение за милиони момичета. Цяла Аляска бе залята от фланелки, на които пишеше: „Аляска: където мъжете са истински мъже, а жените печелят „Айдитарод!”


Някой беше попитал Сюзън, не й ли се иска понякога да се откаже по време на състезание. „Откаже? – отвърна тя. – Тази дума или не присъства в речника ми, или съм я изтрила от него.” Едно от нещата, които са движели Сюзън, бе обичта й към Аляска и нейната сурова красота. Тя често говореше в някакъв поетичен транс за неземните пейзажи, за кристалите във въздуха и бляскавите глетчери. Сред незабравимите й преживявания беше надбягването в ясна нощ, под звездите и завесата на Северното сияние. Любимото й място по маршрута се нарича Олд уомън пойнт, където замръзнала река се рови в ждрелото на прелестна планина и гледката е зашеметяваща.

 

Бутчър прекрати кариерата си, когато реши да създаде семейство, но продължи да се грижи за кучета и да участва в организацията на състезанието. Преди две години се оказа, че има една от най-тежките форми на левкемия. Лекарите направиха всичко, което бе по силите им, но в крайна сметка тази изключителна жена изгуби последното си голямо състезание и ни напусна на 5 август.

 

Съпругът й Дейвид Монсън написа следното послание до нейните почитатели в деня на смъртта й: „Сюзън си отиде днес в 3:25 следобед. Тази нощ взех дъщерите ни Текла (10 г.) и Чизана (5) и се качихме на ферибота за остров Бейнбридж. Измъкнахме се тихо от хаоса на града, за да отидем до едно от красивите места, които тя толкова обичаше. Текла си бе сложила огърлицата на майка си, а Чизана носеше пръстените й. Седнахме безмълвно на самия бряг и погледнахме нагоре. Небето бе една експлозия от звезди. Попитах Чизана коя звезда е майка й. Тя седна в скута ми, след което дълго и внимателно се вгледа в небето. Най-накрая посочи с пръстче и каза: „Ето я! Там! Но не се притеснявай – тя не е сама.” „Така е, Чизана, но и ние не сме. Тя ще ни показва пътя отдалеч.”


Миналата седмица, докато България празнуваше националния си празник, Аляска обяви събота, 3 март, за ден на Сюзън Бутчър. Голямо признание за една голяма жена в света на мъжете. Съпругът и двете й дъщери откриха церемониално голямото състезание, а в очите на много от мъжете, които дълго се опитваха да я победят, блестяха сълзи.


Хилядолетия наред в нашия свят нямаше място за жени като Сюзън. Стереотипи и мъжки шовинизъм отричаха нейното съществуване. Искаха да я изпратят завинаги в кухнята, да я направят кукла и домакиня, да я лишат от амбиции и право на собствена съдба.

 

С години силната, равна на мъжете жена бе окарикатурявана и лишавана изкуствено от сексапил. Но нещата най-после се променят. Идва ново хилядолетие. Нови нрави. Няма нищо невъзможно, щом дори „Айдитарод” може да бъде спечелен от жена. Жена е начело на Германия. Жена е основен претендент да ръководи и могъщите Съединени щати. Днес е 8 март и е време да поздравим майките, дъщерите, сестрите и съпругите си. Днес празнуваме нежността, женствеността и красотата, но „сила” също е в женски род.


”Айдитарод” стартира в събота. Точно в този момент 82 отбора препускат през голямата бяла пустош, а някъде там до Олд уомън пойнт, където замръзнала река се рови в ждрелото на прелестна планина и гледката е зашеметяваща, вятърът вие по мъжки, хвърля сняг и се опитва да заличи следите от шейната и кучетата на Сюзън. Напразно...


Честит Осми Март!

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2024