Щяхме да караме като омагьосани директно на запад, към хоризонта, който дърпа магистралата към себе си, като безкраен, асфалтов конец. И като по конец, разбира се, щяхме да пресечем прериите на Канзас, да прорежем отдясно Колорадо и да нахълтаме в Скалистите планини. Сигурно щяхме да спрем да спим някъде в прелестния западен Уайоминг, чийто красоти сякаш са откраднати от декорите на някой уестърн.

Щяхме да седнем на капака и да обърнем по една студена бира с дъното към звездите. И сигурно в този момент щях да се плесна по челото и да попитам и теб и себе си: "Накъде сме тръгнали, човече? Що за откачена авантюра? Луди ли сме да караме чак до сърцето на Невада? Там, където няма нищо освен безжизнена пустиня?"  А ти, приятелю, сигурно щеше да отвърнеш с усмивка: "Ех, Ивчо не си ли чел Екзюпери? Нима не помниш прочутите думи на малкия принц: "Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец."

Така че щяхме да продължим на запад; да минем покрай голямото солено езеро; щяхме да се заровим с трепет в хранопровода на побесняла буря и да се доверим сляпо на пътя, криволичещ уверено между светкавиците. И в един хубав ден, най-после щяхме да стигнем до целта си: Бетъл Маунтайн, щата Невада, където според моите скромни изчисления се намира самият географски център на нищото. Щяхме да се огледаме озадачени и да се питаме как е възможно в 21 век, в една толкова индустриализирана държава да съществува такава необятна, дива, недокосната пустош?

Тук всяка малка промяна отнема столетия. Слънцето, вятърът и времето са се трудили упорито с години за да обезобразят лицето на пустинята, така че никoй да не я пожелае. Всъщност не е съвсем така. Ако беше тук с мен, щеше да видиш, че в момента тук гъмжи от нейни ухажори. Всеки септември, в продължение на една седмица в Бетъл Маунтайн се събират най-бързите хора на планетата. Причината е самотното шосе номер 305 - най-правият, плосък и идеален за състезания път в Съединените Щати. Надморската височина е също перфектна: 1400 метра. Идеята е да се развие максимална скорост, генерирана само с човешки услия. Става въпорс за въртене на педали, но е много трудно футуристичните ракети на две колелета да бъдат наречени велосипеди.

Година след година, отбори от различни краища на света си дават среща тук с надеждата да детронират уникалните болиди на един изключителен, 67 -годишен българин на име Георги Георгиев. Той е нисичкият, крехък и широко усмихнат човек, който отказа да ме посрещне със здрависване и ме прегърна с неочаквана сила още щом кракът ми слезна от колата. Заради него исках да те взема на път и да те доведа тук, читателю. Така ми се иска да знаеш за неговите легендарни подвизи и за невероятната му, необяснима дарба. Искаше ми се да те запозная с него, защото знам че срещнеш ли го веднъж, няма да го забравиш никога. Ах, как щеше да се гордееш с него, ако беше видял как всички го обикалят като деца и го гледат в очите. Как очакват всяка негова дума.

Няма да разказвам отново цялата история, да обяснявам защо Георги живее на островче в Тихия Океан, да се връщам пак към причината болидите му да се казват "Вaрна", да анализирам творенията му, счупили безброй световни рекорди, да обяснявам защо толкова много хора го наричат гении и т.н. Ти сигурно вече си чел историята от миналата година. Ако не си, направи го ето тук: http://www.sportal.bg/news.php?id=134357 - няма да сгрешиш ако й отделиш 10 минути. В нея става дума както за изпълнения с премеждия живот на Георги, така и за изумителното му постижение от миналата година, когато "Варна Диабло 3", водена от канадския пистов колоездач Сам Уитингам, смаза световния рекорд, постигайки 132.5 км/час. Това е 1/10 от скоростта на звука с двигател една единствена човешка сила!

Тази година исках да сме тук, защото има все още толкова много загадки около Георги. Има толкова много, което не разбираме. Как е възможно един скулптор без математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели, сам самичък да създава най-съвършените превозни средства? Да надделява над учени, университети и спонсорирани екипи? "Двете си ръце имам и работилницата в дворчето. Това е всичко" - казва Георги - "Това което може би притежавам в повече е, че като ваятел, имам вътрешен усет към формите в природата. Някак си знам точно какво трябва да направ, за да скрия "Варна" от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя."

Но кой ще попиташ е Георги? Що за човек е? Какво става в съзнанието и душата му? Нали за това толкова исках да дойдем тук. За да усетим по-добре човека скрит от собствената си легенда. Всичко останало вече го знаем. Ако беше и ти тук до мене, щяхме заедно да се възхищаваме на неговата неописуема скромност и неподправена добрина. Как все така става, че Георги се измъква от центъра на вниманието? Защо никога не сяда на първия ред? Защо им е толкова трудно да го открият хората с камерите? Защо говори толкова тихо и отклонява вниманието към колоездача си. Нима действително не знае, че всички тези хора дошли от различни държави и континенти му се възхищават и искат да попият всеки негов жест и всяка дума?

Знаеш ли, според мен, той наистина не знае. Скромността на Георги не е поза - тя е негова натура. Ако можеше да видиш как непосредствено се държи с хората около себе си, как намира усмивка, уважение и добра дума за всекиго, колко неподправено се смущават очите му когато някой почне да го хвали - сигурно щеше да си кажеш: Боже, колко обикновени хора били гениите... и колко гениално е да си обикновен!

Така ми се иска да бе станал съучастник на разговорите ми с Георги. Не тези, в които описва механизмите на болидите си, а тези в които стана дума за други неща. Иска ми се да беше чул лично от него, защо след 40 години извън родината, още носи България в сърцето си и защо най-съвършените превозни средства в света са кръстени с името "Вaрна". Много ми се иска да беше чул и следните думи излезли от собствената му уста: "За малко сме тука, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора. Остави ги рекордите. Искам чрез моята "Вaрна" да разпространя идеята, че можем да постигнем невероятна ефикасност и вместо да се самоунищожаваме да използваме чистата енергия, която е навсякъде около нас."

"Знаеш ли" - добави Георги - "Аз не пазя в тайна дизайните си. Давам ги на всекиго и много от съперниците ми са копирали изцяло "Вaрна". Важно е тя да бъде достояние на всички. За мен е мистерия защо продължавам да печеля. Явно е нещо в детайлите...нещо в ръцете ми. Мисля да се пенсионирам - не защото не искам да се състезавам, а защото искам и другите да почнат да печелят. Така би било по-добре за всички. Конкуренцията води до прогрес."

Но не и тази година, Георги. Още е рано за пенсия. И този път пустинята посрещна гениалния българин и неговата нова, снежно бяла "Вaрна Темпест", знаейки идеално, че ще хвърчат световни рекорди. Ех, ако можеше да видиш, читателю, как излетя като мълния пилотът на Георги - Сам Уитингам и как набра безумна скорост за да счупи отново рекорда си. Искаше ми се много да видиш и как малко по-късно, една симпатична французойка на име Барбара Буатои се настани леко напрегната във Варна Диабло 3. Беше дошла тук чак от Париж по покана на Георги, който искаше да я направи най-бързата жена в света. Беше малко преди залез, когато вятърът внезапно утихна и пустинята стана неестествено тиха. Секунди по късно, Барбара смаза световния рекорд за жени постигайки фрапантните 121 км/ч. Това я направи не само най-бързата жена в света, но и най-бързият човек в Европа. Само трима мъже в света са развивали по-голяма скорост от нея!

След цяла седмица, състезанията и този път завършиха както в предишните години: с абсолютно надмощие на ракетите на Георги, но този път не с един, а с два световни рекорда. Останалите отбори подобриха собствените си резултати, но все още са на светлинни години зад нисичкия български гигант. Седемте дни отлетяха толкова бързо. Георги е щастлив, изморен и малко тъжен...защото е време да си тръгваме.

"Ама Емчо, ти си просто едно златно дете!" - казва на раздяла Георги на сина ми, който естествено го обожава и след това ме прегръща за сбогом силно и някак особено, сякаш иска да прегърне нещо много повече от мен. И в този момент, читателю, замирам, защото си давам сметка, че всъщност ти действително си бил тук, с мен в пустинята. Вярно, нямаше те в колата, но явно съм те довел, без дори да подозирам, чак тук в безизразната пустош на Невада поради простата причина, че Георги е искал да те прегърне. Нали разбираш какво имам предвид?

Така ми се иска да се гордееш с него поне толкова колкото и аз. Така ми се иска и на теб да ти става топло всеки път, когато чуеш за подвизите му. Така ми се иска да разкажеш историята му и на други, за да не тъне името му в забрава в собствената му родина. Така ми се иска да му кажеш някоя добра дума ето тук: varna@varnahandcycles.com или поне да му намериш уютно място в мислите си.

Тръгваме си от пустинята с озадачаващото усещане, че могат да бъдат намерени  много ценни неща дори в географския център на нищото. Саковете са в багажника. Лед Цепелин в уредбата. Чакат ни хиляди километри. Но кой знае защо хвърлям един последен поглед назад в огледалото и виждам с изненада, че Георги е все още там - самотен, тъжен силует, махащ за сбогом с ръка. Един 67-годишен, малък принц в голямата пустиня. И ето, че поглеждам с усмивка към теб, далечни приятелю, седящ до мен на празната седалка, защото знам, че точно сега, докато очите ни изпращат Георги, и аз и ти мислим за едно и също нещо. Онези прочути думи на мъдрия Екзюпери: "Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец".