• Create your own site

        Боже, колко сила има по тоя свят

                                                 Ноември 2006 г.

                           

Г-н Хойт направи героично усилие, за да се възстанови и да участва със сина си в Бостънския маратон за 25-и пореден път. Тийм Хойт завърши, но с огромно усилие, защото Дик продължава да се възстановява и от сърдечен удар, който получил преди 4 г. поради вроден дефект. Лекарите твърдят, че единствено неописуемата му физическа форма е спасила живота му. Самият Дик пък настоява, че по своему синът му го е спасил от смърт.

Въпросът, който никой не смее да зададе, е какво ще стане, ако г-н Хойт не е в състояние да се състезава повече? Според мнозина целият им свят ще се сгромоляса. Дик е вече на 66 и въпреки невероятната си физика този тъжен въпрос започва да се прокрадва все по-настойчиво. Преди седмици бащата и синът се състезаваха в поредния триатлон „Айрън Мен" и Дик заяви, че участва за последен път. Очите му бяха пълни със сълзи.

Наскоро Хойт призна, че ще продължи да тича, докато може, но като че ли е настъпил моментът, в който дори на този железен мъж е необходима малко помощ. Миналата година много хора откликнаха на историята на семейство Хойт. Моля всички читатели, които по някакъв начин са били докоснати от техните премеждия, да напишат по няколко окуражителни думи до Рик и Дик. В тази ситуация две добри думи са далеч по-ценни от каквито и да било пари. Ако имате такива думи в себе си, моля ви пратете ги на следния адрес:

Също препоръчвам горещо 6-минутния филм за тях, който можете да гледате в интернет на този адрес: http://www.youtube.com/watch?v=QUzq-tG12ig&mode=related&search=

Най-големият спортист

16 Ноември 2005 г.

Кой е най-великият спортист? Марк Шпиц? Карл Люис? Майкъл Джордан? Ланс Армстронг? Пеле? Труден въпрос с много отговори. Как да намерим универсални показатели за оценка? Няма конкретни параметри, които да вкараме в някакво уравнение и да получим отговор. Може би, както често се случва в живота, и тази истина е относителна, и всичко зависи от това, кого сме попитали. Самият аз съм в безизходица пред този въпрос, но бих искал да промъкна в списъка с възможни отговори името на един човек, за когото едва ли някой някога е чувал в България. Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: Стресът си е стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове, задръствания, съкращения, гнойни ангини на крак и т. н., и т. н. Моят метод за борба с напрежението е следният. Всяка вечер двайсетина минути, преди самият аз да гушна възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца, и просто ги наблюдавам мълчаливо.

Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успокояващо и по-възхитително от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище в ежедневието от тези двайсет минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите, параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца, обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот започнах да следя преди около 5 години.

Дик е станал баща през 1962, но новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: Отървете се от бебето, дайте го в специално заведение.

Има ли нещо по-ужасно от това, да си напълно обездвижен и лишен от възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Отговорът е: Да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в „По жицата", за умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”

Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси... бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Започва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972 благодарение на големите сърца на група инженери от университета „Тъфт” Рич се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи, той ще бъде неговите ръце и крака.

От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел – да улови това усещане и докато диша, да го дава на Ричард. Дик започва да бяга по 5 часа на ден пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 двамата се записват под името „Тийм Хойт” в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто феноменален – 2:40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!

След 4-годишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост – триатлона „Айрън Мен". Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и като капак – класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но със сигурност ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването.

Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че Тийм Хойт често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително 206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992 двойката преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни.

Тук всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат, какви биха били резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката. Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но Тийм Хойт продължаваше упорито напред: двама души – едно сърце. Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание.

„От къде черпиш толкова сила?”, попита Карило и този железен мъж, който винаги е гледал напред, без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да овладее емоциите си и следващият й въпрос се разпадна, задавен в собствените й сълзи.

За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам, дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.