Днес съм на път. Отивам да се срещна с Уолдо. На 482 км оттук, в градчето
Куинтър, на другия край на Канзас. Летя по-бързо от позволеното и право на
запад по прекрасната магистрала 70, която се губи на хоризонта в тайнствената
свивка между зелената прерия и безкрайното, безоблачно небе. Някои хора обичат
уюта на дома, сигурността на собствената си крепост, но аз винаги съм бил и
винаги ще бъда влюбен в пътя. Големия, пълен с неизвестности път. Той постоянно
вика името ми и никъде не се чувствам по-свободен, вдъхновен и щастлив,
отколкото, когато се кача на него.
Колелата се търкалят и поглъщат лакомо асфалта със 120-километров апетит в час,
но шосето е като масло и скоростта не се усеща. Така ми се иска днес да бъда
безгрижният, лишен от посока скитник, да подмина целта си и да продължа да
карам на запад по пътя, който така добре познавам. Ако продължа, ще мина през
божествените Скалисти планини в Колорадо и тунела „Айзенхауер”, ще видя отново
неописуемите пейзажи в Южна Юта, които сякаш са от друга планета, ще се отбия
до каньона Брайс, ще хвърля двайсетина долара на кoмap във Вегас и ще прелетя
през самия клокочещ търбух на пустинята Мохаве.
Знам, че ако карам ден и нощ, ще оставя хиляди километри зад гърба си и пътят
ще свърши във великия Тих океан, където Негово превъзходителство Слънцето
потъва всяка вечер с елегантно достолепие. Но не! Днес в пътят ми има цел и
причина: чакат ме точно 482 км, защото наистина много, много държа да се срещна
с Уолдо. Искам да науча толкова неща от него, да му задам безброй въпроси.
Докато се нося из прерията и пътят ми се скъсява с всяка изминала секунда,
започвам да пиша тази статия в главата си и мислите ми ме отнасят към любима тема.
Сещам се за прочутите последни, предсмъртни думи на известни личности. Спомням
си с усмивка за френския граматик Бухор, който миг преди смъртта е казал: „На път
съм да почина или всеки момент ще умра: и двете изречения са правилни и могат
да бъдат използвани в случая.”
„Кажи им да си чакат!”, са последните думи на
революционера Итън Илан, който ги е изрекъл, когато свещеникът му казал, че
ангелите го чакат на небето. Лорд Байрон е бил още по-лаконичен, казвайки
просто: „Лека нощ!” Но може би най-уникален в смъртта си е гениалният Оскар
Уайлд, който, както знаем, е бил страхотен сноб с изтънчен стил и пристрастност
към скъпите вещи. За негово нещастие смъртта го е застигнала в разнебитен евтин
хотел в Париж. На смъртния си одър писателят се огледал с възмущение и казал,
миг преди да издъхне: „Тези тапети са
ужасни – един от нас трябва да се разкара незабавно!”
Продължавам да се нося през широкия, равен като тепсия Канзас и този път
мислите ми ме отнасят към Уолдо Макбърни, човека, с когото ще се срещна след
няколко часа. Обикновена личност, в обикновено, забравено от света градче,
запокитено сред безлюден океан от пшеница. Уолдо е пчелар. Има ферма за мед с
около сто кошера и е от тези хора, които живеят чрез земята, разбират я и нямат
нищо против да се трудят върху нея от изгрев до залез. Пчеларството е трудоемка
и капризна работа, която изисква както много труд, така и много познания. Медът
от пчелина му е от най-високо качество, бизнесът процъфтява, а Уолдо върти
фермата с ентусиазъм и последователност.
Но защо? Защо съм тръгнал по дългата магистрала, за да се срещна с
най-обикновен пчелар? Заради пътя. И пак заради него мислите ми ме отнасят
надалеч, към работническите квартали на Южен Лондон и един друг мъж на име
Бъстър Мартин. И той е свикнал да се труди, да вади хляба с ръцете си, макар и
по друг начин.
В момента Бъстър припечелва като мияч на коли и
механик за фирмата „Пимлико”. Работи човекът и обича работата си. Но точно
преди два месеца, късно вечерта, англичанинът излязъл от местното барче след
задължителната халба бира и се отправил към автобусната спирка. Изневиделица
влажният лондонски мрак изплюл право върху него трима млади, сипещи заплахи
хулигани, които се нахвърлили с юмруци върху Бъстър и го свалили на земята с
няколко удара. Целта им била скромното портмоне на работника. Но Бъстър не е от
покорните жертви. Той бързо успял да се изправи и вкарал жесток кунгфy шут в слабините на единия от нападателите.
Хулиганите се разпръснали с подвити опашки, а Бъстър запазил парите си. Но защо
ви разказвам точно за него, при условие че подобни неща се случват всеки ден по
цял свят? Заради пътя. И пак заради него се сещам за Том Лейн от Сан Диего,
който първо е бил пилот в армията, но по-късно се захваща с плуване, фитнес,
голф и ветроходство и постига завидни резултати във всички тези области.
Най-големите му спортни успехи са през 80-те и 90-те години. Но той не е
олимпийски или световен шампион – защо ви разказвам за него? Заради пътя,
разбира се.
И пак заради него ще ви разкажа и за една жена на име Елзи Маклийн и за нейното
уникално постижение. Навремето някой беше казал за голфа, че това не e спорт, a
приятна, но опропастена разходка. Други го наричат билярд на трева и т. н. Аз
самият признавам, че не съм голям фен на голфа, но знам колко трудно е човек да
отбележи hole in one. С други думи, да изпрати топката с първия удар директно в
дупката. Иска се много сила, мощен замах, безупречна техника и чак на последно
място доста късмет.
Преди седмица Елзи замахна с изключителна сила
в Калифорния, уцели идеално топката и я прати на цели сто метра право в целта.
Добре, но защо? Защо Иво ни занимава с тези малки хора и техните малки
постижения? Защо не ни разказва за Майкъл Фелпс, Тайгър Уудс или Кобе Брайънт?
Естествено, че заради пътя, но не моя, а техния. Пътят на тези хора е
изумителен и може да ни дари c нещо много ценно.
Пчеларят Уолдо, когото ще срещна след малко, е
на 104 години и е най-старият работещ човек в Америка. Бъстър, каратистът
механик от Лондон, е на 102. Плувецът Том Лейн наистина е бил пилот в армията,
но през Първата световна война! Започнал е да се състезава на 80 и не е спрял
до 103-годишна възраст! Елзи скоро ще чукне 103 и е най-възрастният човек на
планетата, който е постигал hole in one. Много бих искал да знам каква е тайната
на тези хора. Как успяват да останат млади в старостта си, да не спират да се
движат, работят и самоусъвършенстват, дори в залеза на дните си? Уолдо Макбърни
не е просто пчелар. Започнал е да се състезава в бягане на дълги разстояния на
85, участвал е в безброй кросове и е носител на цяла поредица трофеи и световни
рекорди за неговата възрастова група. Наскоро той написа и книга, озаглавена „Моите първи сто години”.
Защо продължава да работи? „Тежката работа никога не ми е вредила, само ми е
помагала – обяснява Уолдо. – Най-сигурният начин човек да си скъси живота, е да
не върши нищо.” Подобно на Уолдо, сърцатият столетник Бъстър Мартин от Лондон е
най-възрастният работник във Великобритания. През последните 80 години е бил
един-единствен ден в отпуск по болест! Взел го е само седмица преди нападението
до бара, за да оперират инфектиран нокът на крака му. Същия крак, с който е
изритал крадеца в слабините. След нападението Мартин е трябвало да прекара
нощта в болницата поради натъртвания и малки рани. На следващата сутрин както
винаги се появил навреме на работа. „Ще спра да работя тогава, когато вляза в
дървена кутия”, обича да казва Мартин.
Подобна е и историята на Том Лейн, който пък на 103 години блъскал щанги и
лицеви опори, правел упражнения за гъвкавост и тренирал паметта си, запомняйки
дълги стихотворения. Тренирал е минимум по час на ден, шест пъти в седмицата. Елзи
също се движи непрекъснато и играе голф от 70 години. След като нанесе прочутия
си удар в Калифорния, бе поканена като гост в най-престижните предавания.
Интересното е, че първият телевизионен сигнал в Америка е бил излъчен в
годината, в която Елзи е навършила 44!
Процесът на стареене е методичен, постъпателен и безмилостен. Казват, че
започва още в средата на 20-те. Клетките бавно умират, калцият в костите
намалява, връзките и сухожилията изсъхват. Не е ли парадоксално, че според
много учени именно кислородът, без който не бихме живели и минута, е тихият
убиец, който ни разрушава бавно, но сигурно.
Всички помним Цикъла на Кребс и знаем как хитро
кислородът участва в метаболитния процес и разграждането на протеини,
въглехидрати и мазнини. Резултатът е въглероден двуокис, вода и най-важното:
енергия, която ни движи и без която не можем. Но на клетъчно ниво кислородът
оставя вторични продукти, наречени „свободни радикали”, които вилнеят из
клетките, нанасяйки необратими, разрушителни последствия. Точно свободните
радикали са в основата на стареенето и смъртта на клетките. Всички малко или
повече сме програмирани и имаме предел – срок на годност, който изтича с всеки изминал ден.
Постиженията и дълголетието на хора като Уолдо, Бъстър, Том и Елза изглеждат
почти свръхестествени. Те са идеалът ми за старост. Аз не бих искал да живея
100 или 200 години, ако ми бъде отнет достъпът до съзнанието, до спомените ми,
ако не мога да се движа и да участвам в света около себе си. Не ме е страх от
смъртта – смъртта е закономерна и човек може само да спечели, ако гледа на нея
като на начало, а не на край – страх ме е от мисълта, че мога да стана
безмълвен наблюдател и да съществувам само като безучастно, обездвижено
присъствие. Такава старост е далеч по-жестока от смъртта.
Споменатите столетници са победили времето, защото не са се спирали, защото
всяка нощ са си лягали с мисълта за работата си, задълженията си, за това какви
са непосредствените им цели на следващия ден. Това са хора, които вече сто
години живеят с мотивация и причина да се събудят на сутринта. Те не работят за
пари – работят, за да живеят.
Не знам дали и в България е така, но тук все повече хора спират да се движат и
да бъдат активни още от млади. Просват се на дивана пред телевизора,
пенсионират мускулите си и ги оставят да атрофират. Това са хора, които крадат
от себе си, от най-ценното нещо, което имат – живота. Мисля си какво ще ми каже
мъдрият пчелар след няколко часа, но вътре в себе си знам, че той вече ми е дал
най-ценния си урок. Дори утре да спечеля сто милиона от лотарията, пак ще отида
на работа на следващия ден.
Няма нищо по-важно от това да се
чувстваш полезен, да имаш някаква мисия, колкото и малка да е тя.
Вглеждам се в монотонно, тичащото под колата шосе и започвам да разбирам, че
смъртта не настъпва, когато умрем, а когато спрем да живеем. Пътят, широкият
виещ се път, вика името ни и ние всички се носим по него: някои по-бавно, други
по-бързо от позволеното. Гумите се търкалят, поглъщат лакомо асфалта и с всяка
измината секунда скъсяват пътя ни.
И там някъде, където пътят свършва, ни чака
големият, бездънен, търпелив океан. Когато стигнем до него, нека го посрещнем
със страхопочитание, но не и със страх – океанът е красив, тайнствен и
безбрежен. Той е част от кръговрата – мястото, откъдето сме дошли и където ще
си отидем. Но нека не бъдем като хората, които са спрели колите си край пътя и
чакат океанът да прелее и да дойде при тях. Може би така е по-лесно, но ако
просто чакаме покорно вълните да ни погълнат, нали ще изпуснем да видим пътя, с
неговите прелестни пейзажи, неочаквани авантюри и колоритни стопаджии.
В самия път е смисълът и ако колата ми се счупи и остане без гориво, ще сляза и
ще я бутам, но ще продължавам да драпам по него, докато имам сили. Вече съм
натрупал доста километри зад гърба си. Годините, прекарани в скачане и тичане
по неравни терени, счупени паркети, игрища и асфалтови площадки, са оставили
следи по тялото ми. Дясното ми коляно е като димящо бойно поле, четири от
пръстите ми са изкривени от счупвания и болката в тях е вбесяваща и постоянна.
Когато сутрин стана, и двата ахилеса
надават крясък и ме съветват да се върна незабавно в кревата. Но аз се
радвам и приветствам подобна болка. Тя ми напомня, че живея.
Всяка сряда и петък тренирам с аматьорски
футболен отбор, спонсориран от местна пивоварна. В неделя играем официални
мачове на 100-метров терен. В понеделник и четвъртък тичам 5 км. Пак в
четвъртък играя баскет с група приятели. Във вторник и събота тренирам детски
отбор. Когато намеря време, вдигам тежести, плувам и играя тенис. Мисля да
карам така, докато мога, и когато някой ден тялото ми се предаде, ще намеря
някакъв друг начин да се движа, работя и спортувам – по възможност
непрекъснато. Но кога точно е време човек да намали оборотите? Кога е време да
кажем: „Стига вече! Време е да спра! Време е за заслужена почивка!” Не съм
пророк – не знам кога, но искрено се надявам точно тези думи да се окажат моите
лични, скромни и крайно непретенциозни предсмъртни слова.
