Страницата на Иво Иванов, Канзас - Обетът на кучето
Sunday, 2016-12-11, 6:04 AM
Welcome Guest | RSS
Main | Обетът на кучето | Registration | Login
Site menu
Login form
Search
Site friends
My site

Обетът на кучето

Новият брой на списание Travel & Extreme Explorer, посветен на възхода на свръхчовека през новото столетие ни предостави уводната си статия написана от нашия редовен автор Иво Иванов.

Преди десетина години двама приятели - млади и доскоро силни момчета се озоваха в една и съща военно-полева болница в отделението за тежки изгаряния. Няколко дни преди това конвоят им бил нападнат някъде сред пясъците на Ирак, по всяка вероятност от една от същите групировки, които днес се бият под черното знаме на ИДИЛ. Двамaта, които били на практика две току-що завършили гимназия хлапета, някак си оцелeли сред експлозиите, но на каква цена?! Лицата им били завинаги обезобразени, телата - съсипани, кожатa и плъттa - стопени в разкривенa, безформенa тъкан. Изгарянията и раните ги потопили в магмен океан от постоянни, непоносими болки, но може би още по-непоносими били мислите за бъдещето - за това какво ги чака отвъд болничните стени, за дългия път към някаква друга, инвалидна самоличност, за която и двамата не искали да мислят.

Така че двете момчета дали обет... обет да сложат край на живота си заедно. Там, в болницата. Преди да се разтворят стените ù. Преди да са ги видели близките им. Преди бъдещето, от което се страхували, да е изпепелило душите им. И някак си, точно в този ден, часове преди да изпълнят мрачния си обет, двамaта войника се оказали заедно пред телевизора, по който се излъчвало предаване за Кайл Мейнард (прочeтете за тази изумителна личност тук).

Изгледали онемели и невярващи трудно описуемата история на сърцатия шампион по свободна борба, роден без крака и ръце, и нарушили дългото мълчание, последвало след края на предаването само за да дадат нов обет: да не споменават никога повече никакво самоубийство, да приемат всяка битка и всяко предизвикателство с отворени обятия, да се борят, да печелят, и никога, никога да не търсят оправдания за нищо... като Кайл.

Минало време. Раните позараснали и двамата приятели успeли да се приберат в Америка. Но нещо неочаквано се случило на летището във Вашингтон. Там, на същия терминал, на който пристигнали, двете момчета се натъкнали на особен пътник, чакащ търпеливо своят самолет: млад мъж без крака и ръце - техния спасител Кайл Мейнард!

Случайност? Синхроничност? Знак от съдбата? Каквато и да е причината, развълнуваните младежи знаели, че трябва да говорят с него. Да му благодарят. Да го прегърнат. И добре че са го направили, защото без да искат, навярно са спасили и самия него. Работата е там, че в този момент за пръв път в живота си Кайл бил в състояние на жестока криза и депресия. За пръв път имал съмнения за смисъла на собствения си живот. За пръв път се питал: дали всичко не беше напразно? Кайл казва, че когато се прибрал в хотела си след срещата с двамата обезобразени войници, се разплакал...и не можел да спре. Провидението бе изпратило Кайл на две наранени души в най-необходимия момент и после бе пратило тях на него, за да му вдъхнат вяра в собствения му смисъл. Когато най-после сълзите пресъхнали, решил че няма право да се съмнява в мисията си на този свят и че ще продължава да бъде откаченият човек, който винаги е бил и да гони мечтите си, колкото и абсурдни да изглеждат на другите. И така, преди няколко години Кайл се озова в подножието на стария стратовулкан в сърцето на Танзания, наречен Килиманджаро. Не го чакаха 5,895 метра. Чакаха го пет милиона осемстотин деведесет и пет хиляди сантиметра. Защото Кайл щеше да пълзи девет дена до връх Ухуру - без крака и без ръце сантиметър по болезнен сантиметър!

Беше донесъл със себе си в малка торбичка прахта на войник на име Кори Джонсън. Преди да загине в Афганистан, пехотинецът често казвал, че мечтае да се изкачи на Килиманджаро. Мейнард бе решил, че след като цял живот се е борил за собствените си мечти, е време да се пребори и за мечтата на другиго.

“Не минава ден, в който да не мисля за двете момчета на летището - казва Кайл. - Правя го заради тях, заради Кори и заради всички хора по света, които имат нужда да повярват в себе си.”

Изкачването бе кошмарно за Кайл. Той настояваше да изпълзи до върха сам, без съоръжения и помощ. След себе си остави буквално кървава диря. Беше смазан физически, с жестоки отворени рани и вбесяващи болки във врата и кръста. “Едно от нещата, които ми помогнаха, - твърди Мейнард - е, че гледах не колко много ми остава до върха, а колко много съм оставил зад себе си. Общо взето така върви целият ми живот, такъв е принципът - крачка по крачка”.

Вижте, Кайл си е Кайл - никога не трябва да се съмнявате в мечтите му, така че в един хубав януарски ден, прахта на пехотинеца Кори Джонсън бе връчена на планинския вятър, който я понесе високо в небесата над Килиманджаро.

Кайл Мейнард стана първият човек, стъпил без четири крайници на най-високата точка на Африканския континент, но той е далеч повече от покорител на планината. Той е покорител на всяко нещо, което може да му попречи да надвие себе си. Някой беше казал, че не е важно колко е силно кучето, което участва в битката, а колко е силна битката, която участва в кучето. Битката, която ни движи. На нея е посветен целия живот на Кайл Мейнард.

Новият век вече е нагазил дълбоко във второто си десетилетие и може би е време да се запитаме: какво трябва да очакваме от човека на 21 век? Какво трябва да очакваме от себе си? Поне за мен отговорът е толкова в Кайл, колкото и в самите нас.

Битката в кучето. Човек забелязва колко трудни са препятствията само тогава, когато откъсне поглед от целта си. И колкото по-бързо осъзнаем, че във всеки човек живее по един непримирим, скърцащ със зъби, катерещ се нагоре Кайл Мейнард, толкова по-бързо всеки един от нас ще се добере до заснежения купол на своя собствен величествен Килиманджаро.

Create a free website with uCozCopyright MyCorp © 2016